„Даром получихте, даром давайте." (Матей 10:8)

Деаян е адвокат, Стоян е IT специалист, Златомир – механик, Иван работи в кол център, а дядо Тихон е свещенослужител.

Какво обединява тези мъже? Обединява ги една светла и добра кауза и вярата, че доброто и обичта се измерват в дела.

Те, заедно с още десетина човека и куп помагачи, са „Доброволците на Свв. Георги“.

Виждаме се за пръв път на живо, след като вече сме направили дистанционно интервюто с Деян Петров – основен двигател на дейността им. Покани ме да се видим, пък ако имам желание – и да обеля някоя глава лук по време на Фермерския фестивал в София на 24-25 юни „Общности с кауза, солидарно земеделие, споделена храна“. Приех с радост, защото и аз, като него, вярвам, че да помагаш е дар.

Между беленето на лук и рязането на моркови се опитвам да досглобя картината в разговори с дядо Тихон, със Златко и Стоян. Продължаваме да си говорим и да допълвам представата си за задругата, както те се наричат.

Събират се група доброволци преди близо четири години около параклиса на Александровска болница. Желанието им е да подкрепят хора в нужда, в изнемога и тежко болни, за които няма кой да се погрижи, за хора в края на своя път, които нямат близки и никой не ги гледа. Избират за свои покровители Св. Вмчк. Георги Победоносец  и тримата светци закрилници на град София – Св. Георги Софийски Стари, Св. Георги Софийски Нови и Св. Георги Софийски Най-нови.

И тъй като идеята е да подкрепят болните в самите болници, те преминават шестмесечно обучение при проф. д-р Тома Томов – доайен на българската психиатрия. Защото да подкрепиш един човек в мигове на голяма болка и когато си отива от тоя свят, е нелеко дело. Следващата крачка е да получат разрешение от болничните заведения за тази дейност. Успяват – договарят се с ръководствата на Александровска болница и на Пирогов да влязат 35 доброволци в двете болници. Но не било писано това добро да се случи – започва Ковид кризата и достъпът до болниците се прекъсва.

Но когато искаш да добротворстваш, винаги има как и с какво. „Доброволците на Свв. Георги“ така и правят – в продължение на три-четири месеца обикалят цяла София с личните си автомобили и помагат хора в нужда – пазаруват, носят им храна, която готвят по домовете си, решават някои социално-битови въпроси (тогава социалният патронаж също е ограничен и на практика много хора остават без никаква подкрепа). Идеята с приготвянето и раздаване на храна постепенно се разраства. Започват да раздават храна, освен по домовете, и на метростанция „Медицински университет“ до Александровска болница. И след като в началото готвят по домовете си, постепенно се оформя идеята за по-професионален подход. „Започнахме  в един ресторант наблизо да се учим как се готви“, спомня си Деян Петров.

Деян много се радва от факта, че за цялото време, откакто са започнали дейността си, нито веднъж не са пропускали раздаване на храна, независимо дали е имало достатъчно доброволци, които да готвят. Дори тази година успели да се съберат и да сготвят в навечерието на новогодишната нощ. Приготвената и раздадена храна е впечатляваща като бройки – всеки месец над 3500 ястия и над 1600 хляба.

„Стараем се да готвим вкусна храна и да даваме най-доброто – на Бог се дава най-доброто, а ние, давайки на човек в нужда, вярваме, че даваме на Бог. И когато правим нещо за Христос, това е най-важното. Може да не се получи, но Бог ни мери не по постиженията, а по намеренията и милосърдието. Но пък се стараем това да не ни е оправдание“, допълва създателят на задругата.“

Стоян Симов допълва още един важен детайл: „Ние държим връзка и с другите социални кухни, за да можем да разпределяме ресурсите. Когато на нас ни остане повече хляб, им го даваме или те на нас някакви продукти. Да се изхвърля храна е едно от най-ужасните неща, особено когато има толкова гладни.“

Общност на взаимопомощ – какво по-естествено от това

„Нашето старание е това да не е просто една социална кухня, а място, където хората да получат подкрепа, разбиране. Стараем се да изградим общност на солидарност, на взаимопомощ. И това не са просто пожелания – ние самите виждаме как хората, които идват в търсене на помощ, помагат и другиму. Носят си един за друг дрехи или обувки, защото ние в неделя раздаваме и дрехи, и обувки. Помагат за приготвянето на храната – да пренесем нещо по-тежичко. Така се стараем наистина да изградим една общност на взаимопомощ. Каквото е най-естественото в живота на хората“ – вълнува се създателят на задругата.

Тревожи се, че обществото, в което сме израснали и живеем, започва все повече да изглежда прекалено разпокъсано, а хората – прекалено отдалечени един от друг. Че все по-рядко се срещаме с други себеподобни. „И когато протягаме ръка на някого и така се срещаме с едно човешко същество, можем да си дадем сметка колко важно е човек да бъде забелязан, подкрепен, обгрижен, и най-важното – светът да не бъде безразличен към него.“

За доброволчеството

Деян е адвокат и се издържа с тази професия. Друг смисъл му дава доброволчеството в параклиса на Александровска болница, където е иподякон. „За нас е много важно, че никой от доброволците, аз също, не получава никакви пари за това, което прави. Правим го единствено с желанието да вършим добро и да си спомним какво означава милосърдие, какво означава любов към ближния и на практика да го вършим, без прекалено много да възлагаме надежди на себе си. Защото си даваме сметка, че всичко, което вършим, ако не го подкрепя Господ, няма как да стане. И колкото и трудности да сме имали, слава Богу, винаги сме намирали начин до сега да се справим и докато можем ще продължим.“

Стоян, който е в задругата от създаването й, също споделя, че това му дава смисъл: „Правя го, защото това е един от начините, по които можеш да увеличиш доброто в този свят. Това е голяма отговорност и подарък за нас – че можем да бъдем полезни и се учим да вършим добро. Защото вършенето на добро не е толкова лесно, колкото си представяме.“

Дядо Тихон се вълнува особено, защото подкрепата за хората е негово съществуване: „Като искате да правите общество, направете така, че да можете да се грижите един за друг. Ако не можете да се грижите, то направете така, че нуждаещият се да усети, че ти си там, че си съпричастен.“

Този излишък не е наш

Деян вярва и в още нещо – че това, което вършат, е по-важно от всеки от тях. И то не защото е „кой знае какво“, а защото е постоянно, защото е с усърдие и защото е посветено на това „да си дадем сметка, че на нас много ни е дадено предварително“. Че можем сами да станем сутрин, да се движим, да се нахраним, да виждаме, да чуваме, да имаме осезание, да имаме способност да говорим. „Всички тези неща са отнети на много тежко болни хора. Да не говорим, че ние имаме покрив над главата. Повечето хора живеят в пространство повече, отколкото им е нужно. А за да се нахраним, са ни нужни две шепи храна. За да спим, ни е нужно само едно легло. За да се облечем – един кат дрехи. Повечето от хората имаме в изобилие, имаме в излишък дори. И всъщност този излишък не е наш. Той принадлежи на онези, които си нямат нищичко.“

Ние и „те“

Деян и неговите съмишленици научават много от хората, които хранят. Виждат понякога безпримерна щедрост и подкрепа между тях, а какво по-вдъхновяващо от това – да видиш, човек, за който се предполага, че е оскотял, а той да е способен на жертва за ближния. „Ние не можем и не бива да гледаме отгоре на когото и да било. Ние напротив – гледаме нагоре към тези хора, защото те имат много тежък живот и самите те са способни на голяма жертва. Виждали сме при нас такива случаи – човек, който живее на улицата и който дава храната си на някой друг, който е по-гладен или по-немощен от него. Хора, които си свалят обувките и ги дават на друг, който е бос. Не можем да си представим ние – хората, които живеем нормален живот – на какво е подложен един човек, който няма дом, който, не дай Боже, е загубил здравето си или е в някакво друго изпитание. Срещите с бедни, окаяни, болни хора понякога са много тежки за доброволците. Някои от тях не успяват да понесат видяното и напускат служението".

Ние сме частица от Бог

Вълнувам се как Деян се е обърнал към вярата в търсене на отговор как се случва това. „Мисля, че ние никого не можем към нищо да обърнем. Това си е нещо, което е извън нас и е по-голямо от нас. Аз самият много късно приех Свето кръщение, дори не съм имал представа. Израснал съм в общество, в каето вярата беше не само хулена, а и забранена. По време на комунистическия режим в България вероизповедта беше нещо трудно. Аз късно приех и отворих сърцето си за тоя зов, който Бог непрестанно изпраща към нас. Той е като маяк в мрачната нощ и в бурята, в която живеем. И именно в дълбините на отчаянието, в които често се намираме,  ние вдигаме глава и гледаме нагоре в небето с надежда. И в такива моменти стават чудесата – да си дадем сметка, че човекът не е просто едно двукрако ходещо същество, хранещо се, растящо и накрая умиращо, ами ние сме частица, късче от Бога и сме извикани за живот от Бога и имаме да извървим своя път и да научим своите уроци, за да си спомним кои сме всъщност и да открием, че Бог е във всеки от нас.“

За вярата и хората…

Искрената и силна вяра на Деян и неговото служене като иподякон са го накарали да осъзнае, че всяко човешко същество се ражда с изначални потребности и това не зависи от вярата му. Че заслужава живот без унижение и в любов. „При нас има и хора, които са невярващи. Има хора, които са мюсюлмани, но това няма никакво значение. Ние даваме храна на хората, без да ги питаме за тяхната вероизповед. Защото всеки човек – независимо вярващ, невярващ и в какво вярващ – еднакво кърви, еднакво се радва, еднакво изпитва болка или е способен на саможертва. Тъй че да си спомним как са живели нашите предци в една общност, в една свързаност по между си и да се научим какво означава това да обичаш на дело. Не просто на думи да кажеш на някого „Аз обичам цялото човечество, ама никого конкретно“, а да се опитаме да вършим делата на любовта, които всъщност са и делата на вярата.“

Иподяконът подчертава, че това, което вършат, не е някакъв начин на индоктриниране, на проповед или нещо друго. А просто се опитват да изпълняват дълга си и не очакват никаква благодарност или похвала за това. Защото приемат помощта като най-естественото нещо.

Да имаш сърце за служене

В задругата има различни хора. Доброволците, които се включват, също са най-различни. Има ученици, които идват било защото са насърчени да вършат някаква обществена дейност, било защото имат свободно време и желание да вършат нещо друго. Има  домакини, чиновници, компютърни специалисти, юристи. Имаме една възрастна доброволка, която е нещо като доайен на останалите, и тя много помага. „Нито възраст, нито занятие е нещо, което би трябвало да спре човек или да предопредели участието му, а единствено желание и сърцето за служение – категоричен е Деян. Защото, когато човек лично се включи, това е много ценно, много повече отколкото да извади някой едни пари и да ги даде. Не че са кой знае колко хората, нали. Сега, особено при тези високи цени на продуктите, имаме някои предизвикателства, но по-същественото е друго – ние може и боб да готвим, и скариди, както се казва, но по-същественото е човек да отдели от времето си, да се постарае да направи нещичко, ако ще и малко да е – дори да е само да измием и подредим камиончето.“

За хората и държавата

Деян задава въпроси, които ние всички също си задаваме, като този къде е държавата и как тя функционира в полза на хората. „Ние често сме в недоумение защо трябва такива обикновени като нас хора да вършат това, което би трябвало една държава да го прави. Странно е, тъжно е, че хора, които са прекарали целия си живот в труд – възрастни хора, пенсионери, хора, които не са бездомни, не са лишени от участие в обществото, които са давали на обществото,  но явно не могат да се справят.“

„Това е изключително тъжно“, репликирам го аз. Защото едно от основните права на човека е да не бъде унизяван. А ето държавата поставя в унизително положение своите си хора.

„Вижте, държавата, това сме ние, обществото, това сме всички ние“ – размишлява Деян. – „Ние трябва да изискваме. Ние трябва да питаме къде са парите, защо нашите майки и бащи са принудени да просят и да изнемогват. От нас зависи това. Тук не искам да правя никакви политически препратки и внушения, но политиката е това, което определя как работи едно общество. А явно при нас нещата са много, много зле. Защото виждаме какво се случва – непрекъснато слушаме и четем за злоупотреби многомилионни. А от друга страна, щом ние, една шепа хора, със собствени средства и „на мускули“, с много малко помощ успяваме три години и половина да храним хора, значи е възможно. Представете си какво би станало, ако се насочи някакъв обществен ресурс в тази посока и наистина хората получат достойна грижа и подкрепа. Ами те ще разцъфнат, те ще дадат много на тази държава. А не сега да се борят за оцеляването си, то е жалко. Вие знаете ли какво е количеството и видът храна, която хората получават по домовете си? Социалният патронаж срещу 60 процента от пенсията на хората носи храна, която просто не е достатъчна. Аз виждам, че хората, които работят в социалния патронаж, се стараят, отделят от времето си, дори помагат извън задълженията си, но те не могат да правят „нещо с нищо“. Те не могат да сложат в казана суровина, която нямат. В едно добре работещо общество ние би трябвало да си седим в камиончето и да няма никой за храна. Ама не е така. Идват хора от цяла София. От Дупница идва една жена – само в неделя, защото тогава може. Обаждат ми се хора от цяла България и искат да им пращаме храна.“

Кой на кого помага…

Питам Деян какво им разказват хората, които хранят. „Ами някои си разказват историите, някои разказват вицове дори. Човек ако не се посмее, нещата стават още по-тежки. Има много интересни и колоритни хора, но най-интересното и най-полезното е това, което ние виждаме и чуваме – те помагат един на друг. Те помагат и на нас. Всъщност не ние помагаме на тези хора, а те помагат на нас да си върнем човешкия облик, който стремително губим в това ежедневие, което имаме в момента. Забележете какво се насърчава в съвременното общество – кариеризъм, вечна конкуренция, вечно надлъгване. Аз пак за политиците ще кажа, ама не мога да го премълча – от кога стана нормално и приемливо политиците да лъжат и да крадат? Как е възможно. Не бива. Не трябва да се търпи. В един момент виждаш възрастна жена, която е била медицинска сестра цял живот и която идва на опашката за храна. Не можеш да не си поставиш някои въпроси. Колко хора са минали през ръцете й, колко животи е спасявала...“

За историите, които дават надежда

Такива хора „Доброволците на Свв. Георги“ виждат често. Например при едно раздаване на дрехи нямало достатъчно и един от доброволците дал своите хубави италиански обувки на бос бездомник, пияница. Друг път един колега на Деян,  адвокат, дарил пет хубави костюма, които също раздали. Паметна остава и историята на един болен човек, на ръба на живота, в много тежко състояние, с алкохолна зависимост. Закарали го в Пирогов, там ги „овикали“, защото бил с въшки, мръсен. След една седмица престой бил подстриган, с направени вливания и трезвен. „Излезе и три месеца не сложи капка в устата си. Беше наистина нашата гордост и нашата радост. Защото ние видяхме този човек как се възроди. Е, за съжаление, имаше и той своето падение, но вижте – нищо в живота не е веднъж и завинаги. Това е като надбягване с парен валяк. Ако намалиш темпото – ще те догони и ще те смачка, тичаш ли прекалено бързо – ще се измориш и няма да можеш да продължиш. И точно когато твоите сили не стигат, са хората около теб – твоите братя и сестри, дори непознатите хора, които да ти протегнат ръка и да те подкрепят.“

Раздаването на храна има благотворно въздействие и върху доброволците. Някои от тях имат своите смущения и трудности и споделят, че когато дойдат в задругата, се чувстват по-добре. Децата също носят „изцеление“ на възрастните – когато на опашката има смущения, някой е недоволен, някой вика, при появата на деца обстановката бързо се успокоява. Но по-важното е, че децата получават пример и че този пример ще им помогне да израснат като по-добри хора, свикнали да дават, да отделят някакво време на някого.

Най-естественото нещо…

Споделям на добротвореца колко е хубаво, когато правиш нещо такова, това да бъде най-естественото нещо, а не да го усещаш като някакво супер благоволение от твоя страна. „Знаете ли какво е чорбаджия“, пита ме в отговор адвокатът. – „Идва от чорба. Чорбаджиите са хората, които са правили това, което се опитваме да правим ние – давали са – един беден, един гладен, един пътник е можел да се нахрани и да преспи в едно местенце. И наистина това е най-естественото – когато имаш, да отделяш за тези в нужда или лишение.“

За каква България мечтаеш…

Деян Петров мечтае за България с българите, каквито сме, но обичащи малко повече другите българи, България и себе си. Вярва, че можем да сме щастливи само ако се научим да живеем с нашите братя и сестри и да се обичаме.  

Стоян Симов мечтае да се научим да се радваме на малките неща, които имаме даром, но не се замисляме, че са дар. Осъзнава, че няма да оправят проблемите на света, че няма да нахранят всички гладни или да намерят дом на всеки бездомен. „Но когато промениш мирогледа на един човек, си направил за него целия свят.“

Дядо Тихон мечтае да вижда повече усмихнати хора, които се усещат като общност: „Вижте какво е в тази наша столица.  Гледаш само намръщени физиономии – защо! Защото ги е страх да се усмихнат. Оня отсреща ще се пита „Тоя какво иска от мен“. Това трябва да престане. Трябва да бъде „Радвам се, че те има. Нищо не искам от теб.“ Докато ние не усетим, че сме заедно в някакъв живот, в някаква общност, няма как да има гражданско общество.“

Тръгвам си от фермерския пазар, където Деян, дядо Тихон, Иван, Златко и Стоян, заедно с доброволци, готвиха и раздаваха храна, смееха се, разговаряха с идващите като с братя и сестри – естествено, смирено и с благодарност. В душата ми е светло и усмихнато и няма как да не се съглася с думите на Деян, че най-добрата помощ получаваш, когато даваш и по този начин се опитваш да прегърнеш всеки.

А финалните му думи ме карат да летя: „Обичайте и то по начин, по който не просто да кажете „обичам“, а да го извършите, да живеете с това. И когато тази любов не получи отговор – не умирайте, продължавайте да обичате.“