За едно размотано кълбо

15 декември 2021 г.Разкази за НПО

„За да се размотае едно кълбо с прежда, първо трябва да е намотано“ – не знам кога и от кого съм чула тази мъдрост, но може би е най-добрата метафора, която се сещам, за отношенията между възрастни и деца. Тя много приляга на настоящия вдъхновяващ разказ за Благовеста Пугьова и работата на фондация „Подарете книга“.

Още от дете у Благовеста е „намотавано“ доброто – като отношение и пример от родителите й. „Те са много, много добри хора, много сърдечни. Помагат на цялата махала, на всички, които имат нужда. Това е единственият начин на живеене, който съм виждала.“ А после кълбото на доброто започва да се размотава и Благовеста да го споделя щедро – с деца от социални услуги, с доброволци от фондацията, която създава, с невярващите, че „добрите писма“ ги пишем ние.

Раждането на идеята

(Благовеста Пугьовга - снимката е от изложбата на БЦНП, „Предмети на дейност")

Фондация „Подарете книга“ е вече на единайсет години. Създаването й е свързано с много лични преживявания на Благовеста. Както самата тя разказва, тогава се получил ефектът на снежната топка, натрупали се различни факти и случки, които родили идеята. „Едно от важните нещата бе посещението ми в дом за деца в Берковица. Тогава бях студентка и работех в едно публицистично предаване. В дома се запознах с момиче, което бе на 16 години и проституираше. Започнах да си мисля дали пък не мога, съвсем наивно, по младежки, да подаря книги на тези деца, за да не се случва такова нещо като на Мария (името е сменено). После срещнах друго момиче, отново с много трудна съдба. С нея пък осъзнах, че тя има нужда от това, някой да разговаря с нея. Че има нужда да общува с някой малко по-голям от нея. Човек, когото да усеща близък и да й обръща внимание. И да си говорят за някакви житейски неща.“

Така опитът от двете срещи се обединява, а идеята постепенно избуява. Започват с няколко нейни приятели да подаряват книги, а много скоро – да подаряват време. Ентусиастите бързо разбират, че оставените книги на рафта „не работят“, остават неотворени. Че за децата, живеещи в институции, е по-важно някой да чете с тях, да им обръща внимание, да си говори с тях, да им бъде пример, огледало, подкрепа.

Ефектът на снежната топка

Тази в началото малка идея набира скорост и бързо става по-голяма и смислена. Групата приятели се увеличава с много доброволци и съмишленици. Дори не било трудно. „Защото аз никога не съм си поставяла някаква цел за това да бъдем определен брой хора, определена група или определена структура. Дори не съм си поставяла за цел да създаваме фондация, организация или каквото и да било. Аз просто реших, че ще подаря един книги на едни деца и ще прекарам време с тях“ – споделя създателката на „Подарете книга“.

Започва да публикува постове във Фейсбук, че който иска, може да отиде с нея в Берковица. Оказва се, че много хора проявили желание, получило се направо „лавинообразно“. „Те виждаха, че някой съвсем искрено и чистосърдечно, без да има някаква полза от това, иска да помага. Че не си спестява времето и усилията да го прави. Ентусиазмът на примера, който даваш, правейки го сам, увличаше другите.“

Така нарастването на доброволците се получило по най-естествен начин. В един момент в дома в Берковица 50 човека гостуват при 40-50 деца.

И Благовеста останала много изненадана, когато един ден й се обаждат, за да й кажат, че печели награда за социален предприемач на годината на отличието “30 под 30″ на Forbes. „За пръв път видях, че някой ме нарича „социален предприемач“, въобще за пръв път чувах този термин“ – смее се тя. – „А винаги съм искала да бъда предприемач и явно съм станала, без да разбера, и то не какъв да е, а най-хубавият – социален.“

Доброволци и деца от дома в Люлин

Мрежата на „Подарете книга“

Видно било, че доброволците имат капацитет да посещават и други домове, да дават и на други деца. И това станало по естествен път – от дома в Берковица преместили няколко деца в друг дом и те започнали да ходят и при тях. Последвал и друг дом. И така до днес, когато неправителствената организация посещава 25 центъра за деца в 19 града на България.

Мрежа наброява 500 активно ангажирани доброволци, които подкрепят дългосрочно 400 деца и им подаряват над 2000 дни време всяка година.

Освен подкрепата за децата, Благовеста вижда ролята на фондацията и в друго – доброволците показват път как е възможно да направиш добро. „Реално много хора са носили доброта и желание да помогнат на тези деца. Други хора се интересуват да помогнат на животни, на възрастни хора. И когато не виждаш път как да го направиш и не можеш сам да го откриеш, е много трудно. Аз вярвам, че обществото и хората носят масово това желание да направят нещо добро и да помогнат на някой друг, но когато някой им покаже път как да го направят – тогава вече те избуяват като някакви цветя.“

Деца и доброволци в планината

За преструктурирането на домовете в услуги от нов тип

И тъй като аз съм от Берковица и през годините съм била доброволец във всички социални институции в града, питам Благовеста усеща ли реална промяна – от тогава, преди десет години, и сега, когато институциите са трансформирани в услуги – Центрове за настаняване от семеен тип.

„Има промяна със сигурност. Децата са по-добре, защото са по-малко. Това все пак предполага малко „по-лично“ отглеждане, лично отношение. Пак се пада по един, максимум двама възпитатели на 10-15 деца, но така отглеждането е много по-лесно, отколкото ако са десет възпитатели с 60 деца. Поне тази масовка я няма вече. И това е супер важно за децата. Така те едно с друго могат да се чувстват като семейство, защото са по-малко, а и не са в интернат.“

Ако сме направили битовата среда по-добра, ако е създадена една по-голяма интимност, дали това е достатъчно? Ако остават порочни практики като това да не се работи за реалната социализация на тези млади души, за това да нямат нагласата за паразитиране, за това да се създават житейски навици, то дали наистина е толкова голяма промяната? Споделям тези мои мисли с Благовеста. „Ами това е точно така – това остава – те продължават да имат нужда да общуват с външния свят. Колкото и да е малък един такъв център, все пак хората там са на заплата, грижат се за тях, но като на работа. И да, те са много добри повечето, но децата имат нужда от друг тип общуване – не случайно се използва този дълъг хубав термин „деинституционализация“. Защото идеята е да не се чувстват като в институция и да са отворени към обществото. За това са добре дошли всички доброволци, всички съседи, които имаме някакво задължение към тях да ги приемем в общността. А не да мислим, че Центровете и Общината са длъжни да си ги интегрират. Няма как някой да ги интегрира, ако ние не сме готови да ги приемем.“

Здрасти, как си?

Хубаво е, че повечето от центровете са все по-отворени да приемат външни хора, прави сравнение Благовеста с преди: „Ние като доброволци все по-малко срещаме проблемите, които преди сме срещали в големите домове - да не ни допускат. „Ама вие какви сте, какво носите? - Ами нищо не носим, идваме да прекараме време с тях. – О, не може.“ Всеки от нас, който живее на място, където има такъв център, трябва също да приеме като своя лична отговорност да подкрепя тези деца. Да им казва „Здрасти, как си?“, да ги пита как е училището. Да виждат тези деца, че някой се интересува от тях.“ Това е нещо, което ние във фондацията се опитваме да обясним – че като показваме това внимание към децата, като ги питаме каква оценка имат, на тях им светва една лампичка, че това с ученето явно е важно и че някой се интересува от това и от тях. И може следващия път, когато покаже добра оценка, или че не е избягал от училище, вече да има кой да го чуе и да го види. Аз винаги казвам, че не можем да се оплакваме, че държавата не е направила всичко перфектно. Случила се е една промяна, може да не е перфектна, но тази промяна зависи много и от нас. Трябва просто да приемаме децата. И да ги питаме как са.“

За мечтите и перспективата

Какво вълнува тези деца без свое семейство и дом? Виждат ли перспектива за собственото си бъдеще? Осмеляват ли се да мечтаят, да правят планове какво ще се случи с тях след пълнолетие? Тревожни въпроси, които задавам на създателката на фондацията.

„По-скоро имат мечти, отколкото цели. Защото си представят нещо, което искат да станат, но много трудно успяват да го подредят като път, като стъпки как да го постигнат. Някой казва „искам да стана шофьор на ТИР“ и тогава някой от нас му обяснява, че трябва да завърши осми клас, да изкара книжка, различните категории. За това е важно да има някой до теб, който да ти помага, да ти дава посока и съвет как твоите мечти могат да станат реалност.

„Една голяма част от децата са много изгубени и не виждат перспектива. Опитваме се да дадем някаква мечтичка на всеки. Няма как са сме сигурни, че ще стигнем до всеки, че ще успеем с всеки, че всеки ще срещне неговия си човек, за да помечтае. Но ако трябва да ги разделя статистически, една голяма група мислят, че нищо няма да стане от тях и няма да успеят в живота. Друга голяма група има наивни мечти и цели, които искат да постигнат. Най-малко са децата, които вървят по своя път и го следват. И тук е ролята на нас възрастните – на хората в центровете, на нас доброволците, на всички хора покрай тях – да им помагаме малко и да ги напътстваме в преследването на тези мечти.“

Приятелство години наред

Много специално е общуването между доброволците и децата. Срещите им не са единични и случайни. Всяко дете и „неговия“ доброволец са приятели години наред – „ако си имаш приятел, си имаш приятел“. Знаеш кое е точно „твоето“ дете, то не е картинка или спомен. И Благовеста си има своето дете. „Тя вече е момиче на 23 години. Има си семейство. Не е най-успешният пример, защото все пак се отказа от училище в осми клас. Но пък да кажем, че е избягала от пороци и проблеми и от много по-лоши житейски пътища, които имаха останалите й сестри и други хора в семейството. Така че се надявам да съм успяла нещо да променя в живота й. Продължаваме да се чуваме, да си говорим. Продължавам да съм човекът, на когото ще се обади, когато се скара с мъжа си. Така че остава това приятелство във времето. Но не винаги успяваш да помогнеш, въпреки че искаш. Виждаш, че „твоето“ дете е умно и би могла да завърши и висше образование, и да направи много други неща, но успяваш да го „добуташ“ донякъде само. Но пък ако е човек, който живее скромно, честно и работи, това също е голям успех.“

Предизвикателства по време на Ковид. „Стипендията“

Те са за всички нас, но особено силно се усеща изолацията във всички видове социални услуги. Особено чувствителни са децата от ЦНСТ, защото спира основният им контакт и зареждащо живота нещо – ходенето на училище, срещата с връстници извън услугата. Ограничени са и контактите с доброволците. Отново от фондацията намират път как да са близо до децата, как да ги мотивират да не се отпускат, да работят за развитието си. От миналата година започват да раздават стипендии от 100 лева на тези, които си поставят цел и я изпълнят. „Стипендията“ е предизвикателство към всяко дете и неговия ментор – те заедно работят за постигането на поставената цел. След изпълнението на предизвикателството в срок, момичетата и момчетата могат да кандидатстват отново. Целите са развиващи – да се науча да решавам квадратни уравнения, да завърша онлайн курс по английски.

Доброволците правят всичко възможно да не губят контакта с децата. През лятото, когато отварят центровете, срещите им отново стават реални, за да не се загуби връзката, за да знаят, че „не сме ги забравили“.

„Библиотека във всеки дом“

Първата #БиблиотекаВдъхновение

Последната кампания на „Подарете книга“ е „връщане към началото“ и още една форма децата да помнят, че техните ментори мислят за тях. А също и че книгите, като символ за ученето, познанието и себеразвитието са важни. Книгите винаги остават важни, каквото и да правят с децата. Идеята е във всеки от центровете, които посещават, да направят по един кът с хубави нови книги, подбрани книги, които са интересни за тях, по-близки до тях. Така че наистина да поискат да ги прочетат. Искат да създадат по един уютен кът, красив и отпускащ, като в истинска домашна среда. Да има кресло, лампа, място, където децата да могат да общуват с книгите и помежду си. И да се сещат, че са изпратени от техните ментори и че четенето е важно.

Как можем да дарим

„В сайта ни „Подари време“ (https://www.podarivreme.org) има секция магазин. Там може да се плати една или повече книги, които са дарение към домовете. Така го направихме, за да улесним малко логистиката – нямаме офис и е много трудно да събираме физически книгите, пък и идеята е те да бъдат нови. Има списък с подбраните от нас книги и за по-лесно сме усреднили цената така, че всяка една книга е 16.80 лв.“ От отстъпката, както е договорена с книжарницата, която ще ги достави, ще бъдат закупени библиотеки, кресла, лампи, стенни часовници – всичко, с което да се оформи красив, уютен кът, където на децата да им е приятно да остават повече време.

Вече са събрани средства за няколко дома. Целта е да се направят подобни кътове във всички центрове, с които работят. „А пък ако съберем повече, което е също вероятно, защото стават все повече и по-активни участниците в кампанията, просто ще обзаведем библиотеки в 40 ЦНСТ. И така, дори домове, в които не ходим, ще си имат библиотеки.“ – радва се Благовеста.

Създателката на фондацията обича да дава за пример историята за Моцарт, който съвсем малък е започнал да свири на пиано, но е започнал, защото е имал стая с пиано у дома. Така и с четенето – трябва да се създаде среда. „Дори повечето деца да не прочетат тези книги, дори някои да не прочетат нито една, стига поне тези, които имат потенциал, да имат библиотека в къщи. Аз съм убедена, че всяко дете трябва да има библиотека в къщи. Ако има любопитство и интерес, да трябва само да посегне към книгите.“

За доброволчеството

„Подарете книга“ разчитат изцяло на доброволци за всичките си дейности. Организацията има само един служител и един стажант. Благодарение на това, че доброволците са силно ангажирани, че много вярват в каузата, нещата се случват. За всеки център има координатори. Те отговарят за комуникацията с центъра, с новите доброволци. Оформя се една пирамидална структура, така че да бъдат обхванати повече деца и всички да са обгрижени и в безопасност, но без да се налага да се поддържа екип от 20 човека на заплата.

Игра на въпроси и отговори между деца и доброволци

Самите доброволци са много разнообразни, няма модел. Работят различни неща, имат различно финансово състояние, възрастта също варира – от малки деца, които идват с родителите си, до възрастни хора. Благовеста също води своя син, двегодишния Виктор. Тази година успява да го заведа два пъти, по време на лятото. Благовеста вярва, че чрез примера се разраства доброволчеството. „Освен добрия пример, аз не съм видяла други успешни тактики. Примерът е основното, което може да увлича. Може би при мен помага и това, че лесно успявам да предам тази си емоция. Успявам да я разкажа на другите доброволци, да разкажа моето си вълнение – по начина, по който го чувствам. Трябва не само да даваш пример, но и да успяваш „да зарибиш“ и другите. Виждала съм и други фондации, които правят супер яки неща, но просто не успяват да си предадат емоцията, да си я разкажат. Някои казват „направи добро и го хвърли в морето“. Аз не съм много съгласна – трябва да се говори за това, за да може добрият пример да се вижда“ – вълнува се Благовеста.

Всяко дете от дом да стане самостоятелен възрастен човек

Това е мечтата на Благовеста. „Често критерият за това е всяко дете да постига потенциала си. Но това, което се измерва по-практически, е как децата се справят с живота. Някои затъват в трудности, други пък успяват да се справят. Затова просто искам всяко дете да живее като достоен гражданин, който работи, издържа се сам, мечтае, има хора, които го обичат. Това е единственото важно. Дори статистиката колко от тези деца са станали студенти няма голямо значение. За нас по-важното е колко от тях са станали самостоятелни възрастни хора.“

Какво правиш всъщност за страната си

Казвам на Благовеста, че дейността им е една много красива, много специална и чиста форма на отечестволюбие.

„Ами да, аз за себе си го определям по някакъв такъв начин. Защото, когато виждам хора, които са много патриотично настроени, които просто повтарят България, България, не ги разбирам. Ако повтаряш България, пееш песни и държиш знаме на къщата си, какво правиш всъщност за страната си? Ако правиш нещо за хората, тогава наистина обичаш родината си, и си тук, и работиш за останалите, и помагаш по някакъв начин. Аз затова казвам – не е нужно да помагате точно на нашата кауза, не е нужно дори да вярвате в нея. Ако Иван помогне на съседа си Стоян, ако Мария помогне на възрастната си съседка от долния етаж, ако аз помогна на бабата, която пресича улицата, ако всички ние си помагаме, щастието ще се множи все повече, както и просперитетът на всички ни.“

„Всичко може“

Това е рефренът на Благовеста, която по природа е непоправим оптимист. „Някои ми казват „Не, не можем да отидем до този дом за деца“. „О не – всичко може“. Или пък, че не може да стане студент, не – всичко може. И постоянно повтарям и на себе си, и на децата – „всичко може“.

Това е и пожеланието й за новата година – всичко може. „Няма как да не сме оптимисти. Животът тръгва надолу, после тръгва нагоре, после пак обратно. Така че няма как вечно да ни е трудно – след това ще дойдат по-добри години и месеци. Пожелавам на всички хора да са оптимисти. Защото тези времена доста ни потиснаха и смачкаха. И да си тъжен те прави още по-тъжен. Така че трябва да сме оптимисти и да сме по-щастливи и по-усмихнати, за да ни се случват хубави неща.Помня в едно интервю Стоянка Мутафова разказваше: „Когато ме попитат „Как си“, и аз отговарям – „много съм добре“. - Ама как така си много добре, как го правиш? – Ами повтаряйте го и вие и вие ще сте много добре.“

Това е принципът - повтаряйте си, че всичко може и голям процент от всичко ще се случи.

#нпокореспонденти