Живот в периферията

За тях се говори рядко. Те почти никога не са тема в новините, освен ако не е „топ темата" на криминалната хроника. За тях обикновено се говори в трето лице, освен когато, за зла беда, не се окажат част от семейството. Тогава вече наистина боли за тях – тези предимно млади хора, които изгубили нишката на смисъла, са се оплели във веригите на наркотиците. Те, това са наркозависимите. Обречени на живот в периферията. Периферията, около която Държавата е сложила невидими прегради, чрез липсата на работещи закони и на взаимодействие между институциите. Резултатът е: ТЕ – наркозависимите, които загиват много по-често от липсата на помощ за лечението на различни гангрени, например, защото 99% от тях нямат здравни осигуровки, отколкото от свръхдозата.

За да бъде в помощ на тези именно хора, от 1999 г. в гр. София функционира Мобилен център за работа на терен към „Каритас София”. Сътрудниците към центъра посещават местата, на които обичайно се събират наркозависими хора и им предоставят първична медицинска помощ, анонимно изследване за кръвно преносими инфекции, консултации за възможностите и начините за лечение, консултиране на родители и приятели на зависимите. Общо за 2015 г. през мобилния кабинет са регистрирани 2283 посещения. От тях 1757 на мъже и 526 на жени. Случаите на хора под 18 г., използвали услугите на мобилния кабинет, са 93.

Екипът към Мобилния кабинет се състои от четирима души: Владимир Димитров – социален работник и ръководител на екипа, Таня Бенчева – медицинска сестра, Димитрина Маркова –  психолог, и Милчо Иванов – шофьор, който е и бивш фелдшер. Четиримата са съпреживели мъките на стотици съдби. Когато говорим с тях за наркозависимите, очите им се насълзяват, а в сълзите им проблясва и болка, още повече обаче - съпричастност към чуждата болка, а също и непоколебима вяра, че даряват надежда и мотивация за живот на едни хора, не просто „болни“, а изгубили смисъла в живота. И това е толкова естествено, защото „Каритас" е винаги там – в покрайнините на света, където надеждата и смисълът първи са избягали от мизерията и липсата на перспективи.

Повечето от хората, за които сътрудниците към Мобилния център на „Каритас София” полагат грижи, са бедни, с изключително нисък социален статус, с тежък здравен соматичен статус, употребяват психоактивни вещества, голяма част от тях – повече от едно, някои комбинират и наркотици с алкохол. Немалка част се лекуват в метадонови програми. Друга част въобще не прибягват до лечение. Голям е броят на хората, които са представители на малцинствените групи. Повечето са във възрастовата граница 25-45 години, но има и представители на възраст под 18 години. Екипът е помагал на деца на 10-11-годишна възраст, които са били и все още са в много тежко положение - изоставени от родителите си, живеещи на улицата, употребяващи повече от един наркотик. Макар и рядко, но сред зависимите има и хора над 60 години.

Владимир, ръководителят на екипа ни разказва за един от, за съжаление, не редките случаи от ежедневната им работа: „Мария е на 20 години. Родена е в един от най-бедните квартали в покрайнините на София. Има 5 братя и сестри. Почти не познава баща си. Дълго време живее с майка си в къща, направена от подръчни материали. Започва да употребява психоактивни вещества още на 10-годишна възраст. Отначало диша лепило. Опитва почти всички видове наркотици, предлагани на улицата. Най-често употребява хероин, интравенозно. От около 3 години се лекува в метадонова програма. В края на миналата година умира майка й и Мария заживява на улицата с един от по-малките си братя. Спят в изоставени къщи или под мостове. През зимата й съдействахме да бъде настанена в дом за временно настаняване за максимално възможния срок от 3 месеца. След това Мария отново се върна на улицата. Поради многото соматични заболявания, тя има нужда от специализирана лекарска намеса. Ние правим всичко възможно да получи необходимото лечение.”

На въпроса „Какво се очаква от институциите да направят за наркозависимите?", сътрудниците към Мобилния център реагират повече от емоционално: „Лошото е, че грижата за тях трябва да е комплексна и трябва да е координирана между всички институции и организации, които се занимават с тях. Ето например, от болницата в „Суходол“ излизат детоксикирани младежи и девойки, след това обаче няма програми, които да са безплатни за социализация и рехабилитация на зависимостите. Става дума за това да бъдат обучавани как да си търсят работа, как да се държат на интервю, да се профилират в някаква дейност. Неща, които са важни, защото тези хора са били дълги години извън социума и са живели само в тяхната среда от наркозависими. След „Суходол“, те опитват да намерят работа, но обикновено не успяват и остават изолирани социално, което ги връща отново там, в общността, в която те са свикнали, и рецидивът е налице" – разказва Димитрина.

Димитрина работи в Мобилния център към „Каритас София” вече 10 години. Като психолог, нейната работа се състои в това да разговаря със зависимите за проблема, който всеки един има. Тя подпомага процеса на вземане на решение, на търсене на пътища за справяне с проблема, евентуално търсят заедно и личностни качества у зависимия, които биха му помогнали или попречили в осъществяването на целта. А целта, всеки сам поставя за себе си.

За хората, с които ежедневно се среща, тя споделя: „Това са човешки съдби. Всяка една от тях няма как да не те трогне, да не те вземе със себе си и не те накара да дадеш всичко от себе си. За да разберат тези хора, че най-малкото не са сами, че има някой, който ги разбира, някой, който ги подкрепя, някой, който е готов да им подаде ръка. А в много случаи собствените им семейства, за съжаление, ги няма. Те или са ги игнорирали заради проблема, или отдавна са ги изоставили по други причини. Има и случаи да са заедно, но просто чисто физически пребивават на едно място, без да общуват помежду си."

За всеки от четиримата членове на Мобилния кабинет работата в „Каритас" не е просто работа с фиксирано работно време. Таня Бенчева, медицинският сътрудник, споделя: „Работата ми е свързана с медицински грижи – взимам кръв, обработвам и превързвам рани, абцеси. Докато правя всичко това, съпреживявам историята на човека и изразявам отношението си с усмивка, поглед, чувство, така че той да усети моята подкрепа. Има дни, в които историята на някой човек ми е останала повече в сърцето и вечер, като се прибера вкъщи, си мисля за него и се надявам всичко да бъде наред. За мен, един ползотворен ден е, когато, след като се прибера, сърцето ми е още на работа".