Старая се да поддържам висок дух, защото иначе, ако се отчая човек, не му остава нищо друго, освен да чака

Евгения е на 86 години и живее в град Пловдив. Родом е от София, но преди години с нейния съпруг решават да отидат на по-спокойно място. Така се озовават в Пловдив. Майка й ги посещава често от София. А после и тя пътува до майка си, да си поговори с нея и да й помогне в домакинството. „Когато обаче напреднаха годините, майка ми получи Паркинсон и я взех при мен. Тук си и отиде, но искаше непременно да бъде погребана в София, там където е бил домът й. Гледах да изпълнявам всичките й желания, само и само да се чувства комфортно. Как се променят нещата, как се извъртат, колко много трудности в сегашния начин на живот...“. Днес Евгения е на възрастта на майка си и живее на горния етаж в къща в Пловдив. Не е напускала дома си вече повече от година, поради стълбите, които са препъни-камък за болните й крака. Когато има нужда от нещо за закупуване, Евгения спуска импровизиран асансьор през прозореца си – торбичка, завързана на въже, в която жената от малкия магазин наблизо поставя поръчаните продукти. Въпреки всичко, дамата от горния етаж е запазила лъчезарната си усмивка и не позволява тежките мисли да завладеят съзнанието й. Особено когато има кой да прекрачи прага й, като Галя и Гери, сътрудниците към Домашни грижи на Каритас в Пловдив.

„Благодаря й. Тя ме спаси, така да се каже. Имам рана на крака и Галя, всеки ден идва да оправи превръзката. Боли ме и не мога да се движа, даже до лекаря да отида не мога, а тя доведе лекар вкъщи. Не бях добре с кръвното налягане и той ме прегледа. Галя ми носи и лекарствата от аптеката.“ – споделя Евгения впечатленията си за медицинската сестра от Домашни грижи на Каритас. За Евгения тя е повече от медицинско лице, което я посещава за смяна на превръзката и за облекчаване на „болежките”, които са я налегнали. Галя е близък приятел, който с радост посреща, за да си побъбрят, за да получи прясна информация от външния свят, който толкова много й липсва.

„Най-голяма трудност изпитвам заради това, че вече нямам устойчивост в краката. Последното ми ходене навън беше през октомври 2014 година. Ето, например, ако ми се наложи да се подстрижа, извиквам една фризьорка, която подстригва по домовете. Не мога да рискувам да падна навън и да стана за смях… – казва Евгения с лека усмивка и продължава разказа си. – До преди време шиех гоблени, но сега вече ръцете ми изтръпват и нищо не мога да правя и се упреквам. Все пак се старая да поддържам висок дух, защото иначе, ако се отчая човек, не му остава нищо друго, освен да чака.

Лошото е, че топлите чувства между хората вече ги няма, хората вече не си говорят, има една студенина. Аз съм завършила немското училище в София, с моите съученици имахме такава уговорка – на всеки пет-десет години да се срещаме в София. Но понеже вече сме останали много малко, поддържаме контакт само по телефона… Най-много ми липсва общуването с близките, но добре че имам телефон, та им се обаждам. Иначе имам доста приятелки, те ми се обаждат по телефона, някои идват. Освен това, все още мога да си направя супичка, картофки да си задуша, салата, но по-скромно така, според възможностите, и се чувствам добре – смее се Евгения. Усмивката й озарява малката стаичка, в която се побира цялото й ежедневие.

„Такъв стана животът, че гледаме да сме полезни на себе си и на близките си около нас. Не знам как ще се оправи положението. Като слушам, че има и по-зле от мен, си викам „Да пази Господ“. Най-страшното, когато напреднат годините, е че ставаш неспособен да вършиш онова, което си вършил. За мен беше удоволствие да отида рано на работа, да напазарувам, да сготвя, да бъда полезна на мъжа ми, на децата… –  изрича Евгения с дълбока въздишка, първата откакто е започнала да разказва. – Така ми се стече животът – имах две дечица, които бяха болни от мускулна атрофия, не можеха да ходят. Впоследствие, гръбнакът ми доста се увреди, прешлените… и те починаха. Това беше голяма болка за мен, но няма как, това е животът. Ето, че имам и други две деца, които са живи и здрави. Имам и внуци. Едната е на три години. Когато майка й й се скараше за нещо, тя идваше при мен и „Бабо, бабо!“, плаче. Аз я гушках и после тя идваше да ми каже „Лека нощ”. Знаете ли какъв кураж ми дава това и колко полезна за децата си се чувствам? Сега, радостта ми е да чувам внуците по телефона.“ – разказва Евгения и продължава да стиска в дланите си ръката на Галя – медицинската сестра от „Домашни грижи на Каритас“.