Дарителството като справедливост

Двете лица на справедливостта

Актът на даряване е действие и опит да постигнем или въздадем тази справедливост, която средата на живот в България не успява. Говоря както за познатите институционални несполуки на всички основни системи – социална, здравеопазване, образование, които се проявяват в това по улиците да има лишени от грижа деца, болни и изоставени хора или потънали в незнание и поради това неспособни да изкарват прехраната си. Но несправедливостта има и друго проявление, а именно срещата на човека с неправдата и търсенето на помощ от длъжните да я въздадат институции по стълбицата. Това именно са правоохранителните и правораздавателни функции на държавата, известни ни като полиция, прокуратура и съд.

Поради това различаваме и срещаме двуликата същност на справедливостта – веднъж като дистрибутивна, тоест свързана с разпределението на благата в обществото и втори път като корективна – тази справедливост, която със силата на държавната принуда всеки нанесъл вреда другиму е длъжен да изтърпи.

Липсата на дистрибутивна справедливост ни кара да продължим да влагаме всичките си сили да дублираме държавните системи с двойни средства – веднъж детето ни е в държавно училище, но ходи на уроци, за да покрие изискванията в часовете, втори път държавата ни събира данъци – а до социално слабите реална грижа не достига, трети път – плащаме здравни осигуровки, но винаги, щом допрем до здравеопазване, се намира начин да ни вземат пари за уж дължими неща и т.н.

Корективната справедливост обаче не е в някакъв ограничен обем и не можеш да я прекроиш по бюджета на държавата, още по-малко да я набавиш с лична помощ или дарени средства. Освен необходима, тя следва да бъде общозадължителна и навременна. Без този вид справедливост не бихме могли да имаме сигурност за своите начинания/бизнес, работа, дом, семейство/. Така благополучието на всеки един от нас е непосилно начинание, хората са вкопчени в това да опазят своето, защото то е изложено на постоянни атаки и източник на постоянен страх. На битово ниво – отделяме време да приберем детето си, защото неизвестността ни кара да се страхуваме. Но в още по-широк план – няма кой да влага усилия тук, защото не си струва – няма инвестиции, хората стават лениви към това да подредят градската си среда и свикват с делничното униние, липсата на благоустройство и постоянните неправди.

Проявата на този държавнически разпад е непреодолима, ако нямаме яснота какъв да бъде обликът на обществото ни и към какво ще се стремим ежедневно. Яснотата на тази мисъл практически се свежда до това какви управници да излъчим като ръководители на политическите и административни институции.

Как да постигнем едно по-справедливо общество?

Очевидно по пътя на дарителството, но под една неподозирана форма – на отдадените всекидневни усилия в изграждането на по-добър общностен нрав. На първо място трябва да сме готови да признаем склонни ли сме да отделяме усилия за това да бъдем по-критични и съзидателни към ставащото у нас. Всеки би бил съпричастен, ако участва. Да слезем все по-надълбоко, за да изградим тази връзка помежду си, която да ни събира в споделени ценности, макар и да сме идейно разделени по редица въпроси. Това предполага да търсим повече общи неща помежду си, за да можем да ги защитим институционално пред лицето на властта, но и да признаем претенциите на другите, дори да не са ни симпатични. Очевидно кучето на съседите ни дразни, например, но и на двама ни е далеч по-важно да имаме здрав тротоар и да изискваме от общината да ни го изгради, защото някога го е имало, а поради факта на плащане на данъци и сега ни е дължим. Така тези дребни жестове прерастват в особен тип разнопосочна политическа култура – на съюзяване зад важното и загърбване на дребното. По-сетне ще сме се научили да приемаме различните, без да ги отхвърляме или отрицаваме. От своя страна, политиците ни ще са се просветили да изграждат не само скрити съглашателства за лично облагодетелстване, но и коалиционни партньорства по фундаментални въпроси под натиска и исканията на гражданите.

Макар и да звучи утопично, ми се струва възможно.

Друго делнично усилие, което не ни струва много, е да отдаваме внимание. То май и не струва нищо. Затова да даряваме близките си със знание – там, където можем да се намесим с просветителска мисъл, нека го направим. Дали като разясним някому нещо по обществен въпрос, дали като спрем възрастния човек за похарчи поредното левче за жълт и лъжлив вестник. Определено си струва. Само така можем да не презираме хората за избора, който правят и с който предопределят средата на обществото ни. А този избор през настоящата година ще бъде важен – предстоят два вида избори.

Време е да не отричаме изцяло стойностите в обществото, включително и професионалните – не всички лекари, полицаи, учители и т.н. са само едни или други. Трудно, но съществено необходимо е да ги издигаме на полагаемите им се места. Първо, защото вече са на изчезване – други общества им предлагат по-добри условия и е лесно да заминат. Нека не ги губим по нелеп начин. Защото, ако дарявахме необходимото уважение на архитектите си, то те по-рано и по-често можеха да провяват общностното съзнание и да извикат в един глас, че подпорните стени по българското Черноморие са абсурден корупционен бетон. Или пък, ако призовавахме и подкрепяхме лекарите, те биха имали смелостта всекидневно да изричат на глас защо здравеопазването се проваля. Същото важи и за юристите, учителите и т.н. Силните общности са трудни за манипулиране от откровено бездарните ни и непросветени напоследък политици. Да не изоставяме поискалия по-справедлива държава човек сам в исканията си и да го поставим в беда за това, че се е осмелил. През 2020 г. имахме добър пример в тази посока, когато НАП посегна на един бизнес, излязъл по протестите.

Безобразната и некадърна власт умее да сблъсква каузи, за да харчи безконтролно и безидейно. Нека не позволяваме да застават едни срещу други важни сфери – уязвими деца срещу пари за история, знание срещу социални нужди и т.н. Така шансът да се възправяме едни срещу други значително намалява. От нас зависи да не допускаме това.

Повод да размишлявам в тази посока ми дават няколко думи на бележития български юрист и философ Цеко Торбов, който смята, че „за нормалното формиране на здрав обществен живот винаги са пречели две неща: липсата на яснота у обществото и ръководители върху обществените цели и липсата на готовност да се служи на тези цели”.

Нека служим всекидневно на тези цели, това да бъде наша изстрадана в ежедневието конституция, за да бъде българската държава правова и социална. Преамбюлът и чл. 4 от действащата Конституция повеляват така. Инак ще продължаваме да имаме общество, в което се взима от онеправданите, за да се дава на нечестните.