ТРЯБВА ЛИ ДА ОТМЕНИМ В БЪЛГАРИЯ ПОСТАВЯНЕТО ПОД ЗАПРЕЩЕНИЕ?
Психичните заболявания присъстват в човешката история от хилядолетия (Най-ранни свидетелства за това са намерените „надупчени" черепи от 5 000 г. пр. Хр. – интерпретирани като първи опити за лечение на психично болни). Бихме предположили, че човечеството е разполагало с достатъчно време да намери подходящи начини за лечение или най-малкото – за осигуряване на добри условия и грижи за тези, които страдат от тях. За съжаление, историята показва друго. От обявяването на страдащите от психични заболявания за вещици през средните векове, до заключването им в клетки в институции, където биват подлагани на жестоки мъчения с цел „освобождаване от демони" през 19 век, отношението към тях е срамен аспект на човешката история. Едва през 20 век настъпват осезаеми промени – откриват се лечебни заведения и се разработват лекарства, които да облекчават състоянието им. Въпреки значителния напредък, положението и днес е далеч от идеалното.
В България деинституционализацията за възрастни с увреждания все още не е факт.
Често срещана мярка за „справяне" с хората с психични заболявания е
поставянето им под пълно или ограничено запрещение или с други думи – отнемане
или занижаване на гражданската им дееспособност и „доброволното" им
настаняване в домове. При пълно запрещение се назначава настойник, който взима
всички правни решения и практически контролира изцяло живота на
„запретения" човек. В резултат на това, страдащият няма право на самостоятелен
избор нито право да взима решение, дори когато това касае лечението му. Да
илюстрираш това „задържане" не е трудно:
Такъв е случаят на К.Б. – 43 годишен мъж с диагноза параноидна шизофрения, който е поставен под пълно запрещение с настойник майка му, страдаща от по-лека форма на същото заболяване. Тя иззема всичките му функции, не му позволява да изказва собственото си мнение и пренебрегва желанието му да смени психиатъра си. Той е изключително потиснат и смачкан и няма възможност да развие вяра и увереност в способностите си – а именно това би могло да се окаже ключа към постигане на резултати в лечението му. |
Поставянето под запрещение не само ограничава хората с психични заболявания, но
и ги прави зависими на сто процента от желанията и волята на настойниците им,
без да има адекватен контрол върху това дали последните действат наистина в
техен интерес и с цел „да ги защитят" (която вероятно е била волята на
законодателя преди близо 70 години при регламентиране на института на
настойничеството и попечителството).
Д.П., жена на 42 години, е поставена под пълно запрещение, като за неин настойник е назначен социален работник от селото, в което живее. По-късно тя е преместена в защитено жилище в София. Голямото разстояние пречи на настойника да изпълнява задълженията си. Опитите да бъде сменен с друг, живеещ в София, са безуспешни, защото той отказва съдействие. Според него, Д.П. не е негова отговорност от момента на напускане на селото. В резултат, Д.П. не може дори да промени адресната си регистрация и съответно да се ползва от социални привилегии, като например намаление за карта за транспорт. Подобен е случая на М.Д., 61-годишна жена, под пълно запрещение. Нейната адресна регистрация е тази на настойника й (неин роднина). Жената разчита на него да изпраща пенсията й, поради което тя обикновено закъснява. Лоялността на настойника също е поставена под съмнение, тъй като М.Д. не е получавала рентата от нивите си. |
Освен че поставянето под запрещение отнема дееспособността на хората, страдащи
от психични заболявания и ги прави зависими, както и уязвими към манипулации и
злоупотреби от страна на недобронамерени роднини и незаинтересовани социални
работници, то може да стане и предпоставка за извършване на престъпни деяния.
Пример за това е небезизвестният случай „Станев срещу България".
Хора като господин Станев (който е бил поставен под ограничено
запрещение, т.е. би следвало да има дума при решаването на съдбата си), биват
изпратени против волята им в социални домове от държавни служители, които им се
водят попечители, без дори да са се срещали някога с тях. Там те са принудени
да живеят в нечовешки и унизителни условия, които несъмнено влошават
състоянието им. По този начин, на практика те биват лишавани от свобода.
Присъдата им е психично заболяване, наказанието – запрещение.
Необходимостта от радикална промяна е очевидна и належаща. Абсурдни идеи, като
поставянето под запрещение на хора, страдащи от психични заболявания, с нищо не
допринасят за подобряване на състоянието им, нито им помагат да се справят със
затрудненията, които съпътстват заболяванията им. Напротив - допълнително ги
затормозяват, принуждавайки ги да търсят начини за преодоляване на
препятствията, създадени от отдавна остарели закони - продукт на отживели
концепции, които влизат в пълен разрез не само с всички световни и международни
стандарти по темата, но влизат в разрез и със самочувствието ни на държава,
която гарантира:
«общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство,
справедливост и търпимост;
като издига… във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и
сигурност…
прогласява… своята решимост да създадем демократична, правова и социална
държава» (Конституцията на Република България, 1991г.).
Публикувано от:
Български център за нестопанско правоСходни публикации
Офелия Кънева, ДАЗД: 2016 г. завършва със значителен успех в синхронизирането между органите по закрила на детето и дава едно много амбициозно начало на работата през новата 2017 г.
Офелия Кънева-председател на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД), в интервю за Агенция „Фокус” във връзка с третото п
Честит Ден на народните будители!
Днес е Денят, в който отдаваме своята почит към народните будители. Почит към просветителите, книжовниците, борците ни за
С финансовата подкрепа на Програма Европа 2016 на Столична община заработи Съвет на общността към РА Средец
На 20.09.2016 г., с финансовата подкрепа на Програма Европа 2016 на Столична община бе създаден Съвет на общността към РА