Горещата линия за деца - от съвети за влюбени тийнейджъри до помощ при насилие

Отговорност на всички нас като общество е да положим грижа за децата, когато те са в опасност. Така Донка Петрова, координатор на Националната телефонна линия за деца, обяснява смисъла да се сигнализира за деца в риск. Линията работи вече две години, но въпреки това възможността за подаване на анонимни сигнали предизвика бурни реакции, когато беше обявена като част от новия проектозакон за детето.

Безплатни линии за деца с хармонизирания номер 116 111 работят в почти всички страни от ЕС. И в България на този телефон денонощно отговарят обучени млади психолози и педагози. Линията се обслужва от Фондация "Асоциация Анимус" по поръчка на Държавната агенция за закрила на детето, в чиято сграда се намира кол-центърът й.

Деца и възрастни звънят денонощно по най-различни въпроси – от тийнейджърски влюбвания до тревоги заради конфликти между родителите. На този телефон се подават и сигналите за насилие над деца в семейството.

Най-често се обаждат тийнейджъри

Между 80 и 85% от обажданията са консултации с деца, разказва Донка Петрова. Огромната част от обажданията не са свързани с тежки ситуации като изоставяне или насилие, както може би си мислят хората. Повечето деца звънят с нормалните проблеми свързани с тийнейджърската възраст и съзряването. Именно тийнейджърите са най-честите потребители на линията.

Вълнуват ги взаимоотношения с връстници, първи влюбвания, приятелства - например сега се скарахме, искаме да се сдобрим с приятелката или приятеля ми, разказва Донка Петрова. Не са рядкост и проблемите в семейството – карам се с родителите си, не ме пускат да излизам, не ми вярват и т.н. И с проблеми в училище се случва да звънят, но доста по-малко. По-малки деца по-често се обаждат с такива проблеми, свързани с лоша оценка, която се притесняват да споделят с родителите си, или за конкретен съвет за справяне в училище. Ако тийнейджърите говорят за училище, при тях фокусът е повече върху взаимоотношенията там – че някой им се подиграва или че други деца се държат зле с тях, че не могат да свикнат все още в ново училище.

Обаждат се и доста деца от ромски произход, въпреки че специалистите по линията не винаги разбират това със сигурност. Все пак в някои случи те сами се представят като принадлежащи към този етнос, разказва Донка Петрова.

Понякога се обаждат деца от малко населено място, където не всеки има телефон и се случва няколко да се обаждат от един и същ номер, което показва, че си предават информацията. Обаждат се и деца от институции. Споделят например, че им е трудно, защото са преместени от един дом в друг. Вълнуват ги и екзистенциални въпроси като например, че са вече на 16-17 и се тревожат какво им предстои занапред. Задават си въпроси във връзка с произхода и родителите си, дали ще ги видят, дали имат шанс да си възстановят взаимоотношенията, ако са били изоставени като малки. И нормалните въпроси, които си задава човек в периода на формиране на идентичност – кой съм, откъде идвам, какъв мога да стана професионално, разказват координаторът на линията.

Възрастните звънят за деца в риск

Много често това са съседи или близки. Те се обаждат да съобщят за дете, за което преценяват, че не се отглежда в добри условия, че се пренебрегва, не го водят на училище, че не добре облечено или ходи самичко по улиците. Подават се сигнали и за още по-тежки случаи, в които детето е жертва на някакво насилие, физическо, психическо, а най-често комбинация от двете, защото случаите на изолирани форми на насилие са редки, обяснява Донка Петрова. Обаждат се и случайни граждани, например за да съобщят за деца, които просят. Това обикновено са хора, които въобще не познават децата, просто са ги видели на улицата и знаят телефона като лесен начин да предприемат нещо.

Малките просяци

Преди повече от година в София беше създаден специализиран екип за работа с деца на улицата и ние имаме възможност за много бърза връзка него, разказва координаторът на линията. Той е към Агенцията за социално подпомагане и също работи непрекъснато. Хората от този екип имат възможност бързо да се придвижат до мястото. Уведомява се и полицията, като идеята е социалните служби и полицаите да открият детето и да установят връзка с него. След това започва проучване – кое е това дете, къде живее, родителите ли са го пратили да проси или то само е решило. Оценява се дали семейството има нужда от някакъв тип закрила. В най-тежките случаи може да се наложи дори детето да бъде изведено от семейната среда. Ние служим като начална брънка, за да се задейства процес на по-цялостна оценка на място, защото нашата информация е частична и е само по телефона, обяснява Донка Петрова.

Насилието най-често е в семейството

Огромната част от сигналите за деца в риск, които се подават и до социалните служби, са за насилие и то е преди всичко в семейството, казва координаторът на линията. При повечето от тях се стига до някакви мерки и някаква форма на намеса на социалните работници, като случаят винаги се проследява и известно време след това. Най-често прилаганата мярка е изпращане на детето и семейството му на консултиране.

Невинаги този, който се обажда, веднага заявява "бият ме" или пък "знам за дете, чиито родители се държат зле с него". Донка Петрова разказва, че понякога се започва с нещо друго, особено ако се обажда самото дете. Отначало то може да сподели нещо доста по-тривиално, но в хода на разговора да се разкрие тежка семейна ситуация. В много от тези случаи, особено когато тя е започнала в ранната възраст на детето, то в голяма степен е започнало да я приема за нормална. Ако е отрасло в среда, в която се потиска неговото свободно изразяване на желания, има насилие, има принуда, има авторитарен модел, тогава детето няма нагласата, че някой би се вслушал в него и би възприел ситуацията му като нередна. На такива деца често им се внушава у дома, че така е, като е лошо дете, ще получава наказания, така правят всички родители, няма на кого да се оплаква.

Когато получим индикатор за подобна ситуация в наш разговор, проучваме нещата по-обстойно, разказва Петрова. Задаваме въпроси, опитваме се да разберем как се чувства детето и какво точно му се случва.

Децата избират дали да запазят анонимност

Ако изводът на консултанта е, че детето е в ситуация на насилие или съществува риск от такова, първо на самото него се обяснява, че има служби, които могат да му съдействат на място, да отидат при него, да говорят със семейството му. След това, ако детето пожелае, то може да излезе от анонимност. На този телефон никой не е длъжен да си казва името, нито може да бъде разпитван за това, освен ако сам не пожелае, обяснява психологът. Детето, което се обажда и споделя, че преживява насилие, има възможност да избере дали иска случаят да бъде проучен. То може да откаже.

Почти във всички случаи обаче децата избират да излязат от анонимност. Дори ако това не се случи веднага, защото идеята някакви социални служби да се намесят е твърде плашеща или твърде нова, много често детето се обажда отново и в следващи разговори се съгласява да предостави информация за себе си.

Визита от социалните работници

Тази информация се предава към органите за закрила на детето, разказва Донка Петрова. Това са дирекциите "Социално подпомагане" и отделите за закрила на детето към тях. Обикновено те се срещат с детето и родителите, и с други хора, които могат да дадат по-обективна информация. На живо детето може да се уплаши или пък да преувеличи нещата, обяснява психологът. Родителите в повечето случаи няма да признаят, че го бият или го пренебрегват, а понякога дори не си дават сметка, че вършат нещо нередно. Обяснението им е, че и те така са били възпитавани или така правят всички родители, или че детето е проблемно и няма друг начин да се действа, освен с шамари.

Затова е важно да се събере информация и от учители, от съседи, от личния лекар – хора, които имат наблюдения дали детето някога е било със следи от насилие, но също и върху поведението му, където много често се откриват симптоми за проблема.

Когато насилието е факт

Ако се установи, че наистина с детето се случват неща, които нарушават правата му и го застрашават, се предприемат така наречените мерки за закрила, предвидени в действащия Закон за закрила на детето.

Започва се от по-меките варианти, освен ако ситуацията не е особено тежка. Дават се консултации на семейството, насоки как да подобрят стила си на родителство. Възможно е също те да бъдат изпратени на по-продължителна работа със специалист в център за психологическо консултиране (във все повече градове се откриват т. нар. центрове за обществена подкрепа) за срок например от 6 месеца, в който с тях работят психолози и социални работници.

Извеждането от семейството е крайна мярка

Понякога се стига и до най-крайната мярка – детето да бъде изведено от семейната среда. Това се прави, когато то е в наистина в опасна ситуация, търпи тежко насилие, няма изгледи родителите да променят поведението си и да разберат, че застрашават детето си, и нямат капацитет да се променят, поне на този етап. Тази мярка не е необратима. След изпълнението й семейството продължава да се наблюдава, да се работи с родителите. Ако се види, че те подобряват условията си на живот, поведението си, готови са да се срещнат със специалисти, тогава детето може да бъде върнато. За 2011 г. случаите на такава мярка в работата на линията са не повече от 4-5 от общо 260, които сме подали към социалните работници, каза Донка Петрова. Извеждането се прилага много рядко, защото водещата презумпция е, че за детето е добре да е с родителите и че най-добрата среда за развитие е семейната.

Основателни ли са страховете на родителите

Около проектозакона за детето се създава напрежение, защото хората може би си представят крайни варианти - че едва ли не с едно обаждане веднага детето ще се изведе, родителите ще се глобят или нещо подобно, коментира психологът. Това не се случва. Родителите, които полагат адекватни грижи за децата си, не би следвало да имат какъвто и да било повод за притеснение. За да се вземе решение, всеки случай се проучва много обстойно, взема се мнението и на детето, и на родителите. Дори ако някой злонамерено подаде сигнал срещу свои съседи, няма как в хода на това проучване дете, което е напълно обгрижвано и при него всичко е наред, да се окаже в риск и да се стигне до мерки срещу родителите, категорична е Петрова.

Обаждането е проява на грижа

Полезно е за децата, защото често те не са наясно с механизмите за тяхната защита, нито с правата си, обяснява координаторът на линията. Възрастният може в по-голяма степен да прецени кога са застрашени интересите на детето, кога са нарушени правата му или то е обект на злоупотреба. Така ние възрастните можем да поемем ролята на полагащи грижата, на даващи алтернатива на това дете. Няма как оставим тази отговорност изцяло върху него.

Децата са по-уязвими, с по-малко възможности сами да се справят с тежки ситуации, напомня психологът. Когато рисковете за тях са свързани със самата им семейна среда, няма как тя да бъде източникът на подкрепа. Налага се помощ отвън, за да се подобри живота на детето.

Все повече хора дават такъв тип информация, според Донка Петрова. За нас това е добър знак, че хората си създават положителни нагласи и по-рядко си казват "какво да се обаждам, като така или иначе нищо няма да се случи, няма да се промени и най-много и аз да си създам проблеми." Част от отговорността на всички нас е да полагаме тази грижа за децата, смята психологът.






Източник: Дневник, 1.03.2012