20 години Корпус на мира в България

Не знам мотивите на американските кръстници на Корпуса на мира за избора на име. Знам само, че вече петдесетгодишната концепция на Джон Кенеди за международна доброволна служба в страните с ограничени ресурси си е чиста революция, която заразява много американци с мисълта: „ОК, аз наистина имам много – дом, работа, образование – защо ми е всичко, ако не приложа знанията си в полза на други? Но не от няколко хиляди километра в топлия си дом, а сред тях." Това е водещата идея на по-голямата част от младите хора, присъединяващи се всяка година към хилядното семейство доброволци на Корпуса на мира и поемащи пътя към Азия, Източна Европа, Южна Америка или Африка.
Рождената дата на организацията е 1 март 1961 година. В момента седемдесет и седем държави са приели доброволци, като броят им в тях е над осем хиляди. Държавите, в които изобщо са служили американски доброволци, са сто тридесет и девет. Източна Европа става интересна за Корпуса след падането на Берлинската стена – преди това навлизането в нея бе невъзможно, въпреки че самата организация се пази стриктно от всякакво обвързване с каквито и да било политически партии. Доброволци е имало в почти целия източен блок, включително Русия. В момента България, Македония, Албания, Румъния, Украйна, Беларус, Молдова и Армения са страни със служещи доброволци. Мотивите за изтеглянето на Корпуса на мира от една страна са чисто икономически – ако страната отбелязва стабилен икономически и демократичен просперитет, то мисията приключва, защото освен че дава принос за международните мирни процеси, тя е и скъпо струваща на американския данъкоплатец. Точно така, това не е неправителствена организация, действаща с донорската подкрепа на шепа бизнесмени. Говорим за значителен бюджет за десетки държави, одобряван от Конгреса на САЩ, който пък посочва директора на Корпуса на мира. Той, от своя страна, се отчита на американския народ чрез работата, свършена от доброволците в съответните държави.
Работата за всяка от държавите е специфична и съобразена с приоритетите на отделната страна домакин, която я заявява в междуправителствено споразумение на най-високо държавно ниво: преподаване на английски език, екология, селско стопанство, младежки дейности, и пр. Т.е., не е достатъчно само едната страна да има желание от подобно партньорство, нещата са взаимни и най-опростено звучат по следния начин: страната Х желае да повиши процента на говорещите английски деца и да насърчи частното предприемачество в селските райони. Тогава нейното правителство заявява интереса си към Корпуса на мира във Вашингтон и се подписва споразумение за осигуряването на определен брой специалисти за определен период от време. Самото разпределение на американските доброволци в страната Х се осъществява от местен персонал, при който пристигат съответните заявления от местните организации.
Най-важният показател за службата на американските доброволци е ефективността на труда, който те полагат. Това е и един от големите въпроси, които стоят пред организацията и ще оформят стратегията за бъдещото му развитие. И тук не става дума за цифрови измерители, защото спецификата на доброволния труд не се мери количествено, когато залогът е качествен и се нарича промяна на отношението – към околната среда, към хората със специални нужди, към децата без семейна грижа, към образователния процес. С две думи – на ценностната система на индивида.

Големите цели на Корпуса са три:

1. Да помага на страните домакини с обучени доброволци.
2. Да помaгa на народите по света да опознаят американския народ.
3. Да помaгa на американския народ да опознава народите по света.

Подобни цели в голяма степен допринасят за мира и приятелството между различните държави. Не казвам, че Корпусът на мира е гарантът за сигурността и мира по света, но твърдя, че когато опознаеш някого добре, шансовете ти да го разбереш и да си толерантен към мисленето и поведението му са неимоверно по-големи. Проектирана в световен мащаб, подобна идея наистина сближава културите и религиите, прави езика по-толерантен, кара те да се погледнеш чрез очите на другите, дава ти възможност за друго мислене и избор какъв да бъдеш. Защото доброволците, които служат по света, са толкова различни, колкото е огромна и страната им – средната им възраст е 28 години, но има и на 86; шейсет процента са жени, осемнайсет процента сa с латино, азиатски или с африкански произход.С
лужбата на американския доброволец е две години и три месеца. Когато живееш в една страна толкова дълго, няма начин да не я обикнеш завинаги и да не я носиш в сърцето си, понякога тя става и втория ти дом. Помните ли Линдзи Солцгивър в „Шоуто на Слави"? Тя е само един от примерите, когато доброволец намира любовта далече от родното си място и остава тук. Много са примерите, когато доброволецът или доброволката срещат голямата си любов и ги отвеждат със себе си зад океана.

Като цяло американецът, а този пък от Корпуса на мира в още по-голяма степен, е любопитен и иска да научи и отнесе със себе си екзотиката на страната, в която е служил. А на българина от поколения му е насаждано гостоприемството като висша форма на морал и в това отношение рядко се е изложил. В Америка е пълно със завърнали се доброволци, които сформират или посещават български фолклорни групи за танци, организират си срещи на ракия и шопска салата с макар и не дотам розови домати, пекат си баници и мекици, дори преподават български език. А като правило, почти всеки един от тях намира място, най-често училище, което да посещава и да разказва на децата за живота в България.
Много от проектите на доброволеца, докато е на служба, които имат и финансово, и човешко изражение, са спонсорирани от обикновения американец – родителите, приятелите и бившите учители на доброволеца събират определена сума и я изпращат на българската организация за изграждане на фитнес център в дом за сираци, или за закупуване на съвременна бяла дъска за училищната му стая или на литература или компютри за библиотеката.
Но не материалните придобивки мотивират американците и българските организации за партньорство и приятелство, а човешката удовлетвореност от съвместното и доброволно участие в нещо полезно – кой с пари, кой с труд, кой с транспорт, кой с почерпката накрая. В Америка доброволният труд е толкова силно насърчаван и добре организиран, та чак е атестат при кандидатстване в университет и намиране на работа. На следосвобожденска България дарителството и работата за обществена кауза не са чужди, но за съжаление през последните години те позагубиха смисъл. Ала доброволците не търсят исторически обосновки или географски обяснения – те виждат колко малко му трябва на българина да се ангажира с нещо полезно. Особено децата и младите хора – неизбежни са въпросите „Добре де, има нещо гнило в това да зарежеш Калифорния и да тръгнеш да преподаваш английски в ромско училище?" – но после всичко си идва на място и нищо не може да спре ентусиазма им. А иначе няма нищо гнило. Има система, която ти помага да предадеш онова, което си научил, и да научиш онова, което не знаеш.

Но да те одобрят за доброволец от Корпуса на мира в друга страна за две години е по-сложно и изискванията и очакванията са доста големи. Расата, полът, възрастта и религията нямат значение. Обаче не можеш да станеш доброволец, ако не покриваш определени критерии: да си американски гражданин, да си физически и психически здрав, да имаш поне колежанска диплома и опит, да имаш чисто съдебно досие… Процесът по кандидатстването и одобрението на една кандидатура е сложен и понякога отнема повече от година. Защото това не е екскурзия или лагер, а ангажимент, с който освен на себе си, си представител и на собствената си държава и подобна възможност се смята за привилегия. Често, ако майката или бащата са били доброволци, те също поощряват децата си да прекарат две години от живота си в помощ на други. Някои остават и три, но трябва организацията, на която са посветили двете задължителни години, да обоснове оставането на конкретния доброволец за още една.

Ако на нас ни се струва далечна и малко екзотична подобна идея, то и в Америка има хора, които веднага те питат: „Колко ще печелиш на месец?" в момента, в който им кажеш, че отиваш доброволец. А то по време на службата не се печели изобщо във финансово изражение и в някаква степен е изпитание да живееш със средствата, които получаваш от американското правителство. Но американската пестеливост и умение да управляват пари и тук си казва думата – не знам как го правят, но почти всички успяват да спестят и да посетят и други страни в рамките на определените им от правилника 48 дни отпуск.
От друга страна, придобитият опит се оказва безценен и после носи дивиденти – опит в чужбина и познаването на различна култура и език те поставя автоматично пред другите кандидати, а и държавата се е погрижила, като е приела законова клауза, в която си с предимство пред останалите. Ако искаш да работиш държавна работа, разбира се. Та така, доброволчеството на много места на запад от България си е законово регулирано и се възприема като сериозен фактор за развитието на съвременното общество.
Започнах работа в Корпуса преди 11 години като учител по български на доброволците. В една от групите имаше доброволка, която трудно се справяше с българския и си мислех, че колегите от Вашингтон трябва да въведат изискване за умение да учиш език. Но впоследствие се оказа от най-успешните учители и създаде чудесни традиции в обучението по чужд език в училището, в което прослужи две години. Това, което ме впечатли тогава, бяха думите є: „Родителите ми бяха толкова горди, че съм одобрена за доброволка – искаха да ме изпратят на самолета, а аз не им позволих. Отсега правят планове да дойдат следващото лято и да се включат в мой проект." И дошли – цяла седмица боядисвали физкултурния салон на училището, а вечер бъркали лютеницата с комшийките пред блока.

Първата и най-многобройна е „Образование", най-младата е „Младежко развитие", а третата „Местно и организационно развитие". Малко по-различна форма за служба в България е и инициативата за краткосрочна помощ по конкретен проект. Преди да дойдат в България, доброволците са разпределени в съответния сектор още във Вашингтон според образованието и уменията си, но не знаят конкретната организация, в която ще служат.
За да бъде службата им по-ефективна, доброволците преминават през тримесечно обучение по български език, култура и специализирана подготовка в зависимост от сферата, в която ще работят. По време на обучението всеки доброволец живее с българско семейство – културната интеграция не е лесна работа, но чувството за хумор помага и никой не се сърди за дреболии като изгорени манджи и тави, липса на конкретен цвят на прането в пералнята и изгладени с ръб ризи и панталони. А да ти заколят агне пред очите за Гергьовден оглавява всички американски blog класации.
След това доброволците полагат тест върху наученото, заклеват се и службата им започва: две години всекидневна работа с български колеги, празнуване на рождени и имени дни и всичко, което българинът празнува. На един кукерски карнавал в Костенец преди няколко години доброволците направо се стъписаха. Но не само от шума на чановете и изражението на маските – „Подобно нещо не съм виждал, а съм пътувал доста" – извика ми един от тях, докато снимаше. После го изпрати на един щатски ТВ канал, който пък се прочу на национално ниво във видеообмена.
Разбира се, в цялата работа има и малко приключение, което вероятно е в гените на американеца. Иначе не мога да си обясня как едно младо момиче в инвалидна количка може да зареже дома си и да тръгне да доброволства и да пътува всеки ден с градския транспорт. Или пък на почтените 68 години да зарежеш всичко близко и да хукнеш да помагаш на деца с увреждания. Да не забравяме и каква мотивация се иска да се справиш с дисциплината в класната стая и да ти остане време да научиш на нещо децата.
Цялото това партньорство би било невъзможно без желанието на българските организации в цялата страна. Интересът им всяка година да кандидатстват за американски доброволец говори за готовността на българина да учи и да споделя. Броят на кандидатите обикновено е многократно по-голям от броя на американците за съответната година и не всеки кандидат получава доброволец – критериите не са много, но сред най-основните са: да не се заема място на български служител, да има желание от страна на общността за работа с чужденец, да има ясен план за работата на доброволеца за предстоящите две години.
През 2011 година Корпусът на мира отбелязва 20-годишното партньорство с България. Вярвам, че не малка част от положителните промени на прехода са се случили имено поради този факт. Особено на места и в институции, които не попадат в светските репортажи на телевизиите.
Наближава Великден! Изключително семеен празник. Всички ние ще се съберем със семействата, с роднини и близки. Доброволците също... Но с българските си семейства, тези, които отвориха вратите си за тях за първи път в България. Или пък тези, които им станаха като семейства по време на службата.

Източник: Списание GEO, март 2011