Дали е възможно системата в България да се промени?

10 юни 2015 г.

Довчера Върбинка беше една от всички онези хора, хиляди, които бяхапоставени под запрещение. Защо? Защото това беше институционалният отговор на системата в България – на правната, на тази за „грижа", на институционализацията. По-важното, Върбинка бе част от Пилотната програма за подкрепено вземане на решение на БАЛИЗ и Регионално дружество за подкрепа на лица с умствени затруднения /РДПЛУЗ/ - гр. Видин, които с подкрепата на Български център за нестопанско право започнаха инициатива за промяна на архаичното българско законодателство в областта на запрещението, което все още предвижда лица, които страдат от „слабоумие или душевна болест" и не могат да ръководят делата си, да бъдат лишавани от възможността да вземат сами решения. Върбинка от 10 години живее в защитено жилище, има подкрепяща мрежа, изпитва затруднения, но като всеки човек се справя с помощта на близки, работи. Върбинка бе главна героиня и във филма на Мария Чернева „Под запрещение". (Повече за нейната история и „казусът Върбинка" може да прочетете в материала, озаглавен „Дело № …. с предмет: съвместният живот на Лицето В. и Системата", по-долу).

Всъщност вчера всичко се промени за Върбинка.

Фактите:

Независимо от подкрепата, която получаваше довчера, Върбинка не можеше да взема решения и това да има значение. Тя си имаше настойник, грижовен, но овластен вместо нея да решава.
През 2014г. Върбинка, действайки чрез своя настойник, подава искова молба пред Видинския окръжен съд, с която моли да бъде отменено пълното запрещение, под което е поставена през 2001г. с решение на Монтанския окръжен съд. Тя твърди, че не страда от душевна болест или слабоумие и след като е била изведена от социалния дом, в който е живяла 21 години и успешно се е интегрирала в обществото, вече може самостоятелно да се грижи за своите работи. Независимо от подкрепящата експертиза на вещото лице и социалния доклад, колко и как се справя Върбинка, Видинският съд променя запрещението от пълно към частично. Това дава основание на Върбинка да обжалва решението пред Софийски апелативен съд, пред който поддържа искането си за пълна отмяна на запрещението. И тя се случва.

Със своите показания свидетелите установяват, че към настоящия момент Върбинка е формирала умения да разпределя личния си бюджет, да спестява пари, да пазарува и да полага труд. „Включително е в състояние да се справи в банка, ако преди това й се покаже какво трябва да прави", сочи един от свидетелите – социален работник. Това води до извода, че при наличието на необходимата подкрепа Върбинка може да се грижи сама за своите работи.

Също така от материалите по делото става ясно, че понастоящем Върбинка активно си търси работа, тъй като фирмата, в която е работела е фалирала, а „това, че е била под запрещение, много пречело на възможността й да работи".

Важна част от решението е позоваването на свидетелските показания на социалния работник и оценката за Върбинка, като съдът признава, че неблагоприятните социални фактори - ранната смърт на родителите й и продължителното пребиваване в социални институции, където интелектуалното й развитие допълнително се е забавило, съчетани с граничния интелект, са довели до социалната дезадаптация на Върбинка и невъзможността й да се справя сама с ежедневните задачи. В решението си съдът посочва, че, „след като е била изведена от неблагоприятната среда, ищцата е подобрила социалните си умения и към настоящия момент се справя успешно с житейските ситуации, знае какви са правата й и има желание да ги осъществява. Тя е в състояние да работи и да спазва правилата, свързани с полагането на труд.". Ключов е мотивът на съда, според който това, че ищцата има нужда от подкрепа, за да се справи с някои задачи, не е достатъчно, за да се приеме, че не може да се грижи за своите работи и на база на това да бъде ограничена дееспособността й. Всичко по-гореизложено води съда до категоричното убеждение, че към настоящия момент няма основания Върбинка да остане ограничено запретена, поради което отменя нейното запрещение изцяло.

Решението на Софийския апелативен съд дава ярка индикация, че българските съдии пристъпват все по-деликатно и с голяма чувствителност към проблемите, отнасящи се до необоснованото ограничаване на дееспособността на лицата с увреждания и защитата на техните права и интереси. Решението за отмяна на запрещението е всъщност стъпка напред към отмяната на старата система.

Успехът на Върбинка до голяма степен се дължи и на факта, че делото за отмяна на запрещението в двете му инстанции бе водено с помощта на екип от специалисти от Българска асоциация за лица с интелектуални затруднения (БАЛИЗ), адвокат Анета Генова от Mental Disability Advocavy Center (MDAC) и адвокат Мариета Димитрова от Български център за нестопанско право (БЦНП).

Подобни истории несъмнено са в подкрепа на инициативата на Министерство на правосъдието за нов подход при гарантиране на основни човешки права на хората с увреждания чрез въвеждане на модерна уредба на тяхната дееспособност. Отчитането на желанията и предпочитанията се поставя в основата на предоставянето на подкрепа за вземане на важни решения в живота на хората с интелектуални затруднения и психични заболявания, за разлика от сегашната уредба, където някой е овластен да решава вместо тях, но за тяхна сметка. През април 2015 г. Министерството постави на обществено обсъждане тази нова модерна уредба. Бе проведен международен правен семинар с над 100 представители на съдебната система и правната академична общност, както и кръгла маса с депутати. Дискусиите и представените мнения ни подсказаха, че за да се промени една толкова деликатна и консервативна правна уредба не би било достатъчно само експертите и професионалистите да застанат зад нея. Необходимо е и обществото ни да покаже, че е готово!

Нашият екип вярва, че хората с психично-здравни проблеми и интелектуални затруднения трябва да имат равен шанс да бъдат себе си. Също така, считаме, че с подходящата подкрепа те могат да вземат решения къде и с кого да живеят, да управляват парите си, да решават как да използват свободното си време или с няколко думи: че могат лично да упражняват правата си. Затова заставаме зад Законопроекта за физическите лица и мерките за подкрепа, подготвен от експертна работна група към МП в продължение на 3 години. Убедени сме че това е начинът, чрез който да постигнем Промяната. Ако искате и Вие да сте част от тази Промяна, можете да подкрепите законопроекта тук.

***

Настоящите текстове са подготвени по повод международния правен семинар на тема „Дееспособността като универсален стандарт да бъдеш човек. Международните перспективи и българската правна реформа", проведен на 29-30 април 2015г. в гр. София, и са част от Програма „Следваща стъпка" на Български център за нестопанско право, Българска асоциация за лица с интелектуални затруднения, Глобална инициатива в психиатрията – София, и Национална организация на потребителите на психично-здравни услуги. Главните действащи лица са участници в пилотните проекти в страната за подкрепено вземане на решения.

Три дела за отмяна на запрещението,
които всъщност са дела за отмяна на системата

Едно запрещение по-малко

С решение на Окръжен съд – Добрич от края на месец март 2015г. се отменя запрещението на едно момиче на 22. Тя е пример за „добрата работа" на Системата – изоставена е от родителите при раждането си поради някои свои заболявания и в следствие съветите на лекарите. И оттогава започва обществената социална „грижа" на държавата за нея. И вместо дете с дом и родители става дете на редица домове – все за деца с умствена изостаналост. Когато навършва пълнолетие - Системата, за по-сигурно, я лишава от права, като я поставя под пълно запрещение и й дава пожизненото право да се радва на живота, скрит зад различни институции и забрани. Но Тя не се предава – завършва средното си образование, усвоява и професията на фризьор и бавно застава срещу Системата, за да я опровергае напълно. На забраната да упражнява труд Тя отвръща решително – решава да сломи медицинските критерии, довели до запрещението. Започва дело за отмяна на запрещението, което всъщност е дело за отмяна на Системата. И човекът, изправен срещу Системата побеждава, отново с изпитаните оръжия на самата Система – съдебнопсихиатрични експертизи, заседания, за да доведе Системата до следното заключение: „От гледна точка на нейното развитие, запрещението е една ограничителна мярка, която препятства достъпа й до пазара на труда, повишаване на образованието и квалификацията, развиване на самостоятелност/…/ Така поставената й мярка всъщност я поставя в риск./…/ В този смисъл разпоредбата на чл. 5 от ЗЛС противоречи на чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания като това противоречие следва да бъде решено в полза на Конвенцията…" И ето - още един живот е решен в полза на Човека и във вреда на Системата, имаща много фалшиви и все хуманни имена – Социална, Здравна, Правосъдна и т.н...

Дело № …. с предмет: съвместният живот на Лицето В. и Системата

През 2001г. със съдебно решение на Окръжен съд-М. В. е била поставена под запрещение, тъй като по негласно нареждане на Социалното министерство по онова време лицата, живеещи в институции, задължително трябва да бъдат поставени под ограничителен за дееспособността им режим. Стигало се е до това един съдия да посети някоя институция, да види всички настанени там лица накуп и да изпише 20-30 решения за поставяне под запрещение. И така, закрилната мярка на запрещението се превръща от средство за защита в средство за ограничение, без да отчита кой какво желае и какви възможности има, за да постигне това. И бавно, но сигурно Лицето В. губи правото да упражнява собствените си способности докато също толкова бавно и неизменно сигурно се превърне в Предмета В., предмет, зад който стоят красивите измислици за „индивидуален подход", „социална закрила", „лицата с физически и психически увреждания се намират под особена закрила на държавата и обществото"и т.н.

Защо Предметът В. ли? Защото към момента на поставянето под запрещение на Лицето В. не е изследван потенциалът й за справяне и развитие, а е взета предвид само медицинската диагноза, която е била "друга уточнена олигофрения". Към 2001 г. при поставянето на един човек под запрещение традиционно е бил прилаган именно медицинският модел. Определяща за решението на съда е била винаги диагнозата, експертното становище на психиатър, а личното впечатление на съда от способността на поставяния в риск от запрещение остава за лично ползване. В периода, през който В. е поставена под запрещение е живяла в социална институция в град Лом, по-скоро точно като предмет е била преместена от Система в гр. Лом, без да се отчита желанието й къде би искала тя самата да живее. В. не е имала социални контакти извън институцията (освен с баба си). Не е знаела с колко пари разполага, какъв е размерът на пенсията й и дори не имала достъп до собствените си средства, нито пък информация за това какво означава „поставяне под запрещение", „човешки права", „избор".

През ноември 2005г. с помощта на Регионално дружество за подкрепа на лица с умствени затруднения /РДПЛУЗ/ - гр. В. В. напуска институцията, но остава в Системата. Първоначално е била настанена в защитено жилище за жени, а след това, по нейно собствено желание, се е преместила в друго защитено жилище в същия град. В защитеното жилище В. получава подкрепа от трудотерапевти, социални работници и психолог. Има самостоятелна стая и най-после – самостоятелен живот.

В периода от напускане на институцията до днес В. участва в редица рехабилтационни програми, като за този период е постигнала значителен напредък. Към момента В. умее да пазарува самостоятелно, като ползва съвет, когато прецени това за необходимо. Много добре се ориентира в града и има възможност да се придвижва самостоятелно (без придружител и без забрани). В дневния център, който посещава В. получава подкрепа за развиване на уменията си за четене, писане, смятане и т.н. С помощта на схема за интегрирана заетост тя започва почасова работа (като форма на трудотерапия) в едно предприятие за почистване, тъй като Системата не й позволява да сключва трудови договори. Според „трудотерапевта", В. предоставя пълноценно трудовата си сила и извършва задълженията си качествено. И, разбира се, получава заплата за това.

Откакто В. е напуснала институцията до сега е налице голям напредък в посока на изграждане на умения за общуване с околните, формиране на подходящо поведение и трайни взаимоотношения, правене на избор, изказване на мнение. Тя е много добре приспособена към живота. Живее своя живот въпреки забраните на Системата и въпреки това, че Системата й е отнела над 40г. самостоятелен живот. Въпреки всичко В. проявява чувство за хумор.

Към настоящия момент В. е самостоятелна в достатъчна степен да може сама да взема решения за това да прави избор къде и с кого да живее, какво да прави със средствата си и да планира дейностите си. Изградила е взаимоотношения на доверие с членовете на персонала в услугите (и също така с останалите потребители). Разчита на тяхната подкрепа и съвет, когато се затруднява да вземе решение или иска да сподели някакъв проблем. От гледна точка на нейното лично развитие, поставянето и под запрещение е една ограничаваща я мярка, която препятства достъпа й до пазара на труда, повишаване на образованието и квалификацията й, развиването на самостоятелността й.

Мярката „поставяне под запрещение" поставя в риск В. Към момента тя има настойник, който я подкрепя, съобразява се изцяло с нейните решения и предпочитания, подкрепя стремежа й към независимост и де факто не се налага да упражнява настойническите си задължения по смисъла на Семейния кодекс. Нищо обаче не може да гарантира на В., че при една промяна на настойника ще бъде отново възможно изграждането на същия комплекс доверителни отношения, че стремежите на Върбинка ще бъдат зачетени и тя няма да бъде отново лишена от свободата си и достъпа до живот в общността, както това е било до 2005 г. Същевременно, В. има изградена система на подкрепа в общността, която компенсира напълно онези дефицити, които тя все още има в резултат не толкова на увреждането си, колкото на продължителната институционализация. Трайни спомени от съвместното съжителство в домовете на Системата.

Но от 2012г. насам настъпиха промени в обществено-политическия живот, които по принцип правят недопустимо един човек с увреждане да бъде лишен от дееспособността си. През 2012 г. България ратифицира Конвенцията за правата на хората с увреждания (КПХУ) и по силата на чл. 5 ал. 4 от Конституцията на Република България КПХУ е част от вътрешното право на страната ни, като има предимство пред онези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат. Въпреки това държавата в нарушение на чл. 12 от КПХУ не признвава дееспособността на хората с увреждания. Следователно, разпоредбата на чл. 12 от КПХУ изключва възможността едно лице да бъде поставено под запрещение, а ако е било поставено, тази мярка се явява в противоречие с чл. 12 КПХУ и е недопустимо да съществува. И това мотивира В. да поиска отмяна на запрещението си. Но съгласно действащия Граждански процесуален кодекс производството за отмяна на запрещението е същото като това за поставяне на едно лице под запрещение и може да започне по искане на настойника, но не и по инициатива на запретения. И късметът на В. се крие в настойника, който сезира съда с искане за отмяна на запрещението. По същество, основателността на предявения иск се обосновава от следните аргументи: поставянето под запрещение и причините да бъде предприета тази мярка са уредени в чл. 5 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС). Поставянето под запрещение е свързано с наличието на психично заболяване или интелектуално затруднение, което води до пълна или частична невъзможност на човека с увреждане да се справя със своите работи. От изложените по-горе факти е очевидно, че В. се справя със своите работи по начин, който е удовлетворителен за нея. Нещо повече, налице е мрежа от социални връзки (професионални и лични), които са от естество да осигурят на В. цялата необходима подкрепа за преодоляване на онези трудности, които тя среща в ежедневния си живот.

Следователно, към настоящия момент не са налице предпоставките на чл. 5 от ЗЛС, които обуславят по силата на вътрешното ни законодателство, запрещението на В. Не са налице предпоставките, но са налице факторите на Системата, които отбраняват запрещението като най-ценния неин институт за лишаване от права.

Съгласно чл.12 от КПХУ следва да се гарантира те сами да упражняват в пълна степен правата си, да се зачита дееспособността им, наред с тази на всички други. И от това следва да се приеме, че не са налице никакви основания В. да продължи да бъде лишавана от дееспособността си, както негласно е лишавана от свобода, поради увреждането си и престоя си в институция. Ако са налице затруднения, които са свързани с това, че тя е прекарала години от живота си в институция или други затруднения, такива, каквито всеки човек среща в живота си, то за тези затруднения тя получава адекватна подкрепа и е постигнала значителен напредък. Налице е подкрепяща мрежа от близки, приятели и професионалисти, която мрежа гарантира в пълна степен, че Върбинка ще се справи със своите работи по начин, който най-добре съответства на интересите й, на желанията и стремежите й, без увреждането й да представлява пречка за това. И съдът е следвало да отмени запрещението на В. Въпреки това прокуратурата и общината като страни по делото изразяват становище, че В. може да се грижи за своите ежедневни нужди, но с чужда подкрепа, поради което поддържат тезата, че от пълно В. следва да бъде поставена под ограничено запрещение. Свидетелите по делото, настойник и социален работник от защитеното жилище, в което живее В., имат позицията, че В. е в състояние сама да се грижи за себе си, полага необходимите и достатъчни грижи за вида, здравето и финанисте си. Психиатричната експертиза потвърждава казаното от свидетелите и потвърждава, че психичното разстройство на В. не е психично заболяване, а е последица от факта на преживяните години в институция – всевъзможните домове на Системата. Всъщност вещото лице практически заявява, че медицинският критерий на чл. 5 от ЗЛС не е налице в конкретния случай.

Съдът взема под внимание всички описани факти, но дава акцент на това как В. „взима правилните решения относно решаването на обикновени битови проблеми", но „състоянието й не позволява да взима сложни, абстрактни решения и да разбира значението им" – именно това е най-силното основание съдът да постанови „поставяне под ограничено запрещение". Ограниченото запрещение, като мярка, не води до някаква конкретна защита, но за това пък води до много ясни и конкретни ограничения, в почти същата степен, в каквато това постига и пълното запрещение. Но за да се стигне до това решение, на съда със сигурност са му липсвали алтернативни на пълното и ограничено запрещение мерки. Мерки, които да сломят Системата и да върнат много хора към живота.

Животът като заложник на една експертиза

Н. носи своето запрещение от 2001г. Обстановката за поставянето й под тази мярка е идентична с тази на В. Мярката запрещение е със същата сила на неуместност.

Н. също е живяла и преодоляла по пътя си няколко институции от типа „дом за …" деца на Системата. Едва през 2004г., отново с помощта на Регионално дружество за подкрепа на лица с умствени затруднения /РДПЛУЗ/ - гр. В. Н. е настанена в защитено жилище за жени с интелектуални затруднения. Малко след това, благодарение на схемата за интегрирана заетост към Дружеството, започва работа в шивашки цех. Работила е почасово и във фирма за почистване. Заетостта й е била уредена като форма на трудотерапия отново единствено поради обстоятелството, че е поставена под запрещение. Но ако Н. не попадаше под „закрилните" удари на закона – да бъде лишена от право на труд, то работодателят й би сключил трудов договор с нея. Трудовите й права биха били защитени. Сега й предстои, отново под формата на трудотерапия, да започне работа в кафене.

За поставянето на Н. под запрещение, по подобие на В., отново е взет единствено медицинският критерий. Определяща за решението на съда е била винаги диагнозата, експертното становище на психиатър.

Животът в институция се е отразил на Н. по начин, който я е направил по-затворена и недоверчива към непознати. Въпреки че трудно изгражда контакти с непознати, след като изгради връзка на доверие с някого, се превръща в приятен събеседник, готова да споделя, да дава и получава подкрепа. Макар докато е била в институция Н. да не е разбирала смисъла на мярката „поставяне под запрещение", поради факта, че тя се е вписвала в общата схема на лишаване от свобода и изолация от общността, в годините на живот в общността, Н. разбира смисъла на ограничението и многообразните пътища, по които мярката влияе негативно на живота й.

Н. продължава да получава подкрепа от свои приятели, персонала на жилището, в което живее, вкл. и да участва в програми, предоставящи социална подкрепа. Към момента социалната работа е насочена предимно към надграждане на вече формираниете умения. Това включва изграждане на умения за разпределяне на собствените средства за месеца и изготвяне на бюджет, контролиране на емоциите и насърчаване включването в нови дейности.

Към настоящия момент Н. е самостоятелна. Самостоятелна до степен да поиска вдигане на запрещението си и да получи тази подкрепа от своя настойник, който да инициира съдебно дело. А за възможния изход от делото Н. е добре запозната – може би ще дойде времето, когато да се раздели със запрещението, но дори и това да не стане, Н. е готова да продължи живота си в името на възможните начини за упражняване на правата си.

След излагането на тези факти пред съда, съдът, по вече установен модел на съдебната практика, назначава съдебно-психиатрична експертиза. В експертизата вземат участие трима експерти. Водещото вещо лице, което познава Наталия от години и е участвало в комисията за оценка на трудоспособността й/познатият ТЕЛК/ изразява следните мотиви и заключение: потвърждава диагнозата й „лека степен на умствена изостаналост" като прави извода, че това „ограничава възможностите на лицето да разбира смисъла и значението на постъпките си и не е в състояние да се ориентира в по-сложна обстановка и да взима решения, чрез които да защити своите права и интереси" – това видимо противоречи на всичко изложено. В експертизата подробно са обсъдени показанията на свидетелите по делото както и думите на Н. от проведения разпит по делото и събеседване с експертите. Като цяло лекарите правят обобщението, че лицата с лека и умерена степен на умствена изостаналост имат разумни разсъждения по елементарни жизнени въпроси. Но абстрактното им мислене не е достатъчно развито. „Това е и причината тяхната преценка в по-сложни ситуации да е неправилна"/а кой казва, че ние, непоставените под запрещение, правим винаги „правилен" избор?/. Поставя се отново общото заключение, че „такива лица обикновено могат да извършват неспециализирана дейност и да се осигуряват материално"/нима животът предполага предварителен курс за необходими специални познания и курс на обучение, за да бъде изживян?/. Така експертизата заключава, че „дефицитите на Н. са от такава степен и вид, че ограничават възможностите й да разбира смисъла и значението на постъпките си и самостоятелно да се грижи за себе си", поради което лекарите приемат, че е „ограничено дееспособна" – квалификация, която има право и познание единствено съдът да направи.

След изготвената експертиза предстои да бъде постановено решение по делото, до тогава признатото от КПХУ право на упражняване на права се отлага. Но животът не търпи отлагане поради липса на признати от закона форми, нали?

Публикувано от: