Професия „Здравен медиатор“

Историята на здравното медиаторство в България започва през 2001 г., когато първите 5 здравни медиатори започват работа по пилотен проект в Кюстендил. Инициативата цели преодоляване на затруднения достъп на уязвимите малцинствени групи до системата на здравните услуги, когато тези затруднения са свързани с нарушена комуникация между здравните (а понякога и социални) служби и пациентите или с липса на информация по отношение на предпазване от заболявания, семейно планиране и др.

Липсата на достъп до системата от здравни услуги често води до трайни увреждания на здравето, проблеми с диагностицирането на заболявания (напр. тубелкулоза, хепатит, ХИВ и др.), повишена детска и майчина смъртност, ниско имунизационно покритие, предпоставки за възникване на епидемии.

През годините работата на здравните медиатори за преодоляване на тези негативни тенденции е оценена като полезна и професията се развива от пилотна неправителствена дейност до държавна политика. От 2007 г. насам държавата осигурява бюджет, с който здравни медиатори се назначават към общините.

Всяка година мрежата от здравни медиатори се увеличава, като в нея се включват нови общини. През 2015 г. броят на здравните медиатори ще достигне 170 в 99 общини, в 26 области на страната.

Здравните медиатори преминават през специализирано обучение, провеждано съвместно от Факултета по обществено здраве на Медицински университет-София и Сдружение „Национална мрежа на здравните медиатори". Успешно завършилите го и издържали изпита получават сертификат за професионална квалификация „здравен медиатор".

Общите проблеми и трудности в работата, които споделят здравните медиатори във всички краища на страната са: голям процент неосигурени лица; неграмотност и ниско образование; ниска здравна култура; ранни раждания преди навършване на пълнолетие за момичетата; постоянни миграции на някои от ромските групи; предубедено отношение на някои от медицинските специалисти и третиране под общ знаменател на всички роми.

Сабире Рамадан е от с. Ковачево и работи като здравен медиатор от 2007 г. в Община Септември. Разказва за работата си увлекателно и с много любов. Всяка година участва в обучението на нови здравни медиатори, стараейки се да им предаде от своя опит и знания. През 2014 г. решава да продължи образованието си и е приета в специалност „Здравен мениджмънт" в Медицински университет – София.

Разкажете вашата лична история – как станахте здравен медиатор?

През 2007 започнах работа по проект – бях една от първите за област Пазарджик. Трябваше да се види ефекта от работата на медиаторите, за да се реши дали държавата да отпусне пари за назначаването ни към общините. Към края на 2007 г., когато бяха отчетени резултате, беше обявено, че моделът ни на работа е добър и там, където има обучени медиатори, те могат да започнат да работят. Тогава кметовете на Пазарджик и Септември направиха споразумение, за да остана аз да работя в община Септември, а кметът ми каза: „Пазарджишкият кмет с триста зора те отстъпи на мен".

Как протича Вашето ежедневие?

Основната ми работа е с личните лекари – в началото на всяка седмица имам навика да ги посещавам в кабинетите им – с тях си имаме такава уговорка – минавам през тях преди обяд, за да си взема задачите. Много често се налага да издирвам деца, които не са ги посетили за имунизации. Местните хора в махалите знаят какво работя и веднага се отзовават, за да ми помогнат.
Случва се, обаче, да търся и възрастни хора. Например някой, който е бил в болница за лечение на туберкулоза – предписани са лекарства и аз трябва да видя дали си ги е изпил.

За колко хора/семейства отговаряте?

В община Септември има 14 населени места – 2 града и 12 села. 2 от селата са много малки – там живеят предимно възрастни хора и са много малко на брой. Може да се каже, че работя в 12 населени места, с над 3 500 души, предимно с ромско и турско самоопределение.

Кои са най-големите трудности, с които се сблъсквате във вашата работа?

В моята работа се налага много да пътувам – и ми е много трудно да приема, че не мога да бъда едновременно навсякъде.
Имала съм трудности с убеждаването за имунизации – излиза някаква информация в интернет и хората започват да се притесняват – полезна ли е наистина дадена ваксина? Други забавят воденето на децата на имунизация, защото непрекъснато са болни или пък са вдигнали температура след последната ваксина.

Понякога се налага да пътувам с пациенти, за да ги придружавам за явяване пред ТЕЛК – често те не могат сами да се оправят с документите. Работата с институциите не е лесна, особено когато служителите са лошо настроени към ромите – тогава трябва да се прояви и такт, и упорство.

Как се справяте с липсата на информираност?

С непрекъснати обяснения – по най-прост и разбираем начин. Например, когато нещо трябва да се обясни в едно семейство, аз търся да открия поне един човек от тях, който разбира какво искам да кажа – обяснявам подробно на него, а след това го оставям да говори и с останалите. Най-често тези разговори се случват на турски език – такава е общността тук.

Но каквото и да обяснявам, винаги уточнявам, че аз не съм лекар – аз не мога да поставя диагноза или да ги посъветвам с какво да лекуват децата си – настоявам, че трябва да посетят личния лекар и той да прецени как да се действа в дадена ситуация.

Със служители от РЗИ сме правили редица беседи, за да разказваме за правилното развитие на децата, как родителите да полагат правилно грижи за тях, в това число и да си водят редовно децата за имунизации. На майките им е интересно, тъй като дамите от РЗИ, които идват да изнасят тези здравни беседи, са много мили и поднасят темата на много разбран език. Покрай темата отговарят и на много други въпроси, които в момента вълнуват майките.

Може ли да се каже коя е основната причина за неслучване на задължителните имунизации?

В населените места, в които работя, малко са родителите, които са отказали да имунизират децата си и които не съм успяла да убедя да преосмислят решението си. Липсата на информация, поднесена на разбираем език, е основен проблем, тъй като често води до това хората да се поддават на слухове.

Споделете как лично вие успявате да се справите с родителите, които не желаят да имунизират децата си! Какво им казвате, на какво разчитате, как градите доверие…

В случай, че родител отказва да имунизира детето си, аз разказвам за моя татко. Навремето в семейството на татко са били 10 деца. От тези 10 са оцелели само 3 – той, брат му и сестра му. Защо? Защото навремето не е имало ваксини, не е имало качествена медицинска помощ и децата са се разболявали. Казвам, че децата сега са много по-здрави, защото медицината е много напреднала, а ваксините са добри. Разказвам на хората, че имунизирайки децата си им дават здраве.

Ролята на лекаря и медицинската сестра също е много важна – те трябва да обяснят каква ваксина поставят и какви ще са страничните реакции. Личните лекари и медицинските сестри, които работят в нашия район обясняват доста подробно, но майките не винаги разбират и обяснението трябва да бъде повторено няколко пъти. Аз, от своя страна, успокоявам майките, че щом реакцията е в рамките на нормалната за съотетната ваксина, това означава, че ваксината действа и организмът реагира добре.

Необходима е непрекъсната разяснителна работа, включително и сред самите деца в училищна възраст, за да не се страхуват не само от имунизациите, но и от зъболекаря, например.

Повече за ежедневната работа на Сабире Рамадан и на останалите здравни медиатори можете да научите от краткото видео „Професия здравен медиатор"