Да замълчиш понякога е ценно
26 януари 2015 г.
Да замълчиш понякога е ценно: така истински можем да чуем какво казва другият. В мълчанието можеш да усетиш, преживееш и споделиш другия. В мълчанието откриваш неща, които докато си зает да говориш не можеш да забележиш. Мълчанието е ценност, но също така - мълчанието е риск.
Едно от най-ценните неща за мен като мениджър на проект „Професионалният стрес: най-голямото предизвикателство за достойните условия на труд" беше да разбера и да оценявам собственото си мълчание и да не спирам да слушам другите, колкото и болезнено да е това за мен.
Първият, истинският сблъсък с мен самата и с истината за МВР бяха фокус-групите. Всичко беше подготвено идеално – експертите, методиката, хипотезите, графикът… това, за което не бях подготвена и изобщо не предполагах, беше истината. Истината за МВР и това, което изживяват хората в тази система. Никога няма да забравя фокус-групите – 20 на брой, в 20 населени места и след всяка среща със служителите в системата научавах нова история, узнавах за нова болка, срещах се с нови хора, които бяха мачкани и тъпкани от системата и които искаха едно-единствено нещо – да им бъде позволено да работят достойно и отново да изпитат чувството, накарало ги да изберат професията пожарникар, полицай и спасител. Чувството да си полезен и да се гордееш с това.
Това беше първият ми сблъсък с мълчанието. Моето собствено такова. Породено от безсилието и неспособността да кажеш нещо смислено. Провокирано от желанието да благодариш за блясъка в очите на тези, с които се срещаш и потушено от безнадеждността на бъдещето, което им предстои. Мълчание, което прикриваше сълзите, които се стичаха след всяка среща, притъпяваше моя гняв срещу системата, помагаше да преглътна тихо убеждението, че това е недопустимо и помагаше да изразя категоричния си отказ да приема, че живея в тази България, в която хората, които трябва да гарантират нашата сигурност, всъщност са несигурни за собствения си живот и за бъдещето на децата си.
Това беше не само първото ми мълчание. Това бяха първите 20 куршума, които застреляха от упор всичките ми предразсъдъци за служителите в МВР. Това бяха и първите ми 20 реанимирани случая, защото след всяка среща, хората благодаряха за това, че имат възможност да споделят и да се утешат, защото „друго не им е останало". Първите 20 цитата, които пронизаха съзнанието ми и ме мотивираха да застана срещу системата и да поискам да я променя. Думите на хората, които ме разтърсиха и които показаха, че съм мълчала достатъчно. Мълчание, което се превърна във вик – в крясък и жажда за промяна.
„За управляващите най-важното в да те мачкат, за да нямаш никакво достойнство пред гражданите и вместо да изискаш документи за проверка, да се молиш и да не знаеш кой на кого е човек. Не разбирам защо го правят. Не трябва ли ние да сме тези, които да се борят за справедливост? Защо го правят? Защо се гаврят с нас?"
„Казваме, че сме полицейска държава. Къде са полицаите? „
„Ние сме обърната пирамида и винаги, когато режат хора го правят от оперативния състав. Има политика за подкрепа на началниците, а не на оперативния състав. „
„Не се вижда и човешката част на работата, очаква се хората да са машини и това ще продължи, докато материалът продължи да е лош. „
„Обучението в МВР и работата нямат нищо общо."
„Как да си вършиш работата ако трябва да знаеш кой на кого е човек? Казва се натискайте криминалния контингент и аз го натискам, а началникът идва при мен на улицата и ми казва да регистрирам само едното нарушение. Натискането на криминалния контингент е избирателно. „
„Хората гледат, че полицаите бият някой и го осъждат, а никой не пита каква е била причината за този бой. Лошото е, че не само гражданите не питат, но и началниците. След случая с Лулеов /полицай, който при самозащита убива ром, откраднал релса от ЖП линия/ всеки колега се страхува, да извади пистолет. Знаеш ли какво е 200 циганина да те замерят с камъни? Потъваш и бягаш. И после ти казват: като те замерят ще връщаш. Какво да връщаш, та те те смачкват. Утрепват те!"
„Ние сме битови, а не професионални алкохолици."
„Всеки служител, който си е потърсил правата по съдебен път, усеща мощта на цялата система върху и срещу себе си. Самото Министерство не се бори толкова срещу престъпността, колкото срещу служителите си. Има противопоставяне между служби и категории служители, което е изключително глупаво, защото всички сме от една и съща страна на бариерата и вместо да сме един до друг и да се борим, ние сме един зад друг и всеки те дебни и се опитва да те прецака."
„Ние сме последна инстанция, фунията се затваря при нас и се препълва. Стресът те изгаря и поглъща. „
„Как се лекувам ли? От кръста надолу с аспирин, от кръста нагоре с аналгин."
„Политиката на много НПО е да се грижат за правата на задържаните, като е време да се помисли за правата на служителите."
„Ние сме пчеличките и носим меда и когато не си пазят пчеличките, те умират и се разболяват, медът не е качествен и дори изчезва. В МВР никой не се грижи за пчеличките, защото знае, че може много лесно да ги замени."
„Кариерното развитие в МВР е ако си почнал на аналгин, минаваш на инсулин."
„За да си част от тази система трябва да жертваш себе си."
„Искам да се промени отношението на ръководството към служителите. Искам да усетя, че съм ценен."
„Съставът е демотивиран и ядосан."
„Когато има ударен, пребит унижен полицай и видиш, че никой нищо не прави и системата не те подкрепя – това те побърква и влудява и реагираш и се ядосваш и разгневяваш."
„Работя в пътна полиция и съм с 15 години стаж – като започнах работа в системата, колегите ми казваха „Момче, до 5-тата година е професия, а след това е диагноза", сега вече разбирам какво са ми казвали."
„Ние сме жертва на статистиката. „
„Ние вече сме уязвими не само от ръководителя, а и от гражданите. Те виждат в теб човекът битова услуга и като не се отзовеш те пускат жалби, защото не различават служителите от различните служби, а и не им е работа, но ако ще е така, то е по-добре да се образоваме взаимно, че не се търпи."
След това последваха регионалните форуми, на които представяхме резултатите от нашето изследване. Заставах очи в очи с тези, чиито гледни точки трябваше да представя систематизирано и отново мълчах. Мълчах много и това което чувах беше потвърждаване на достоверността на фактите и изказване на сериозен скептицизъм по отношение възможностите за лечение. Тогава за първи път в живота си чух репликата „МВР умира! Длъжни сме да направим нещо, за да кажем един ден на децата си, че поне сме опитали". Бях в шок. Тези хора не казваха, че искат да променят МВР, за да се чувстват по-добре, а искаха да дадат пример на децата си. Бяха водени от огромното желание и силната потребност да покажат, че никой не може да пречупи жаждата за справедливост. Никой не може да ти отнеме достойнството. Някъде между фокус-групите и форумите, проектът и СФСМВР се превърнаха в кауза за мен. До преди това разбирах проблемите, извършвах аналитични дисекции на системните грешки и предлагах решения. Мислех в перспектива и обличах предложенията си в думи. Но точно там, между тези две събития по проекта, аз истински осъзнах, че става въпрос за човешки животи – за животите на достойни хора, които искат да дадат пример на децата си и да казват отново с гордост какво работят. Хора, които искаха да разкриват престъпления, да гасят пожари, да вадят пострадали от катастрофи. Хора, които искаха едно-единствено нещо – да им бъде позволено да си вършат работата. Това беше моментът, в който за първи път осъзнах как моето мълчание вече не може да бъде полезно. Единственото нещо, което можех и трябваше да направя бе да започна да разказвам историите на тези хора и да направя всичко възможно, за да ги споделя на повече граждани, управленци, законотворци... хора, които не бяха виждали досега нещата по начина, по който аз ги видях. Техните думи се превърнаха в мои думи. Тогава за първи път чух мълчанието на егото си и осъзнах, че има нещо, което е много по-важно от мен, нещо, което е отвъд мен, а именно: хората, които трябваше да правят нас по-сигурни и спокойни и искаха само да им се позволи да го направят. Не можех да остана безучастна. Не би било достойно. Тези достойни хора ме бяха научили, че има два типа хора – печелещи и губещи, а аз исках да съм победител, защото не смятах да се извинявам за това, че съм започнала тази партия шах. Партия, изпълнена с болка, устрем и необясним за мен – гражданчето, оптимизъм.
Последваха обучения, срещи с представители на държавни институции и неправителствени организации и там затвърдих умението си да мълча и да слушам, защото техните гласове… те бяха като Валя Балканска, чийто глас пронизва необятната и непознатата Вселена. Техните гласове, разкриваха една нова и непозната галактика наречена МВР. Най-интересното е, че точно моментите, в които мълчах и слушах най-активно, бяха миговете, в които започнах да се смея с глас. Хилядите абсурдни истории и унизителни ситуации, представени по начин, който те кара да се смееш със сълзи, след което те заболява стомаха и молиш разказвачите да спрат, защото не можеш повече...защото не можеш да дишаш. Историите на десетки унижения, представени по достоен начин от хора, чието чувство за хумор беше една от основните защитни реакции и откриваше нова вселена – интелектът, прикрит зад униформата и задълженията. Признавам си, това бяха случаи, в които не мълчах. Аз онемявах. Онемявах от възхита и вдъхновение, които изпълваха цялото ми същество и се чувствах истински специална, защото бях част от всичко, което се случваше и защото се докосвах и опознавах тези хора. Да, хора! Тогава за първи път прогледнах и видях човека отвъд униформата.
Последният път, когато в рамките на този проект се сблъсках с мълчанието, но с истинското такова, бе на дебата, който организирахме и по време на който искахме да обсъдим възможностите за участие на гражданите в реформирането на МВР. Зададох един прост въпрос. Въпрос за това кое е първото нещо, което трябва да направим, за да започнем промяната. Мълчанието, което се възцари в залата беше не само изненадващо и продължително – то беше отчайващо. Мълчание, което показваше, че сме сами, че спасението е в ръцете на давещия се. Мълчание, което беше толкова гъсто, че можеше да бъде разрязано на малки парченца и разделено по равно между всеки от участниците. Това беше моментът, в който разбрах, че мълчанието е риск. Мълчанието е страх. Мълчанието е ценност само и единствено ако говорещият и слушащият са на едно и също бойно поле и воюват с един и същ враг. Във всички останали случаи мълчанието е непреодолима бариера. Това мълчание бе запълнено, но не по начина, по който трябваше, не беше изпълнено с отговори на въпросите ни и те останаха да висят самотно във въздуха – неразпознати, нежелани, пренебрегнати…
За щастие малко по-късно, това мълчание беше прекъснато от приятел – човек, който докато вървяхме бяхме спечелили и който достойно и гордо застана до нас. Човек, който се осмели да строши мълчанието и проговори. Човек, който каза, че сигурността е базисна потребност и че всички ние имаме нужда от нея в ежедневието си – докато пресичаме, докато шофираме, докато пазаруваме, докато сме в домовете си.
Умението да мълчиш: една от най-големите ценности и един от най-опасните рискове. Да мълчиш, докато стискаш зъби и жертваш здравето и живота си, не е ценност. Да мълчиш, когато не си способен да се защитиш, не е достойнство. Да мълчиш, когато си сам, не е перспективно. Необходимо е да крещиш и да изпълниш крясъка си с цялата жажда за справедливост, за която копнее душата ти, с цялата болка, която си изживял и с цялата вяра, че можеш да донесеш промяната, която искаш света да види. Да крещиш така е единственият начин, по който можеш да бъдеш не само чут, но и разбран. Да изкрещиш, че МВР умира, че искаш да помагаш на хората, че искаш да си ценен и че искаш да имаш право да бъдеш човек. Крясък, който само времето ще покаже дали е бил предсмъртен или родилен.
Радостина Якимова
Директор на Фондация "Общество и сигурност"
Мениджър проект „Професионалният стрес: най-голямото предизвикателство за достойните условия на труд"
Едно от най-ценните неща за мен като мениджър на проект „Професионалният стрес: най-голямото предизвикателство за достойните условия на труд" беше да разбера и да оценявам собственото си мълчание и да не спирам да слушам другите, колкото и болезнено да е това за мен.
Първият, истинският сблъсък с мен самата и с истината за МВР бяха фокус-групите. Всичко беше подготвено идеално – експертите, методиката, хипотезите, графикът… това, за което не бях подготвена и изобщо не предполагах, беше истината. Истината за МВР и това, което изживяват хората в тази система. Никога няма да забравя фокус-групите – 20 на брой, в 20 населени места и след всяка среща със служителите в системата научавах нова история, узнавах за нова болка, срещах се с нови хора, които бяха мачкани и тъпкани от системата и които искаха едно-единствено нещо – да им бъде позволено да работят достойно и отново да изпитат чувството, накарало ги да изберат професията пожарникар, полицай и спасител. Чувството да си полезен и да се гордееш с това.
Това беше първият ми сблъсък с мълчанието. Моето собствено такова. Породено от безсилието и неспособността да кажеш нещо смислено. Провокирано от желанието да благодариш за блясъка в очите на тези, с които се срещаш и потушено от безнадеждността на бъдещето, което им предстои. Мълчание, което прикриваше сълзите, които се стичаха след всяка среща, притъпяваше моя гняв срещу системата, помагаше да преглътна тихо убеждението, че това е недопустимо и помагаше да изразя категоричния си отказ да приема, че живея в тази България, в която хората, които трябва да гарантират нашата сигурност, всъщност са несигурни за собствения си живот и за бъдещето на децата си.
Това беше не само първото ми мълчание. Това бяха първите 20 куршума, които застреляха от упор всичките ми предразсъдъци за служителите в МВР. Това бяха и първите ми 20 реанимирани случая, защото след всяка среща, хората благодаряха за това, че имат възможност да споделят и да се утешат, защото „друго не им е останало". Първите 20 цитата, които пронизаха съзнанието ми и ме мотивираха да застана срещу системата и да поискам да я променя. Думите на хората, които ме разтърсиха и които показаха, че съм мълчала достатъчно. Мълчание, което се превърна във вик – в крясък и жажда за промяна.
„За управляващите най-важното в да те мачкат, за да нямаш никакво достойнство пред гражданите и вместо да изискаш документи за проверка, да се молиш и да не знаеш кой на кого е човек. Не разбирам защо го правят. Не трябва ли ние да сме тези, които да се борят за справедливост? Защо го правят? Защо се гаврят с нас?"
„Казваме, че сме полицейска държава. Къде са полицаите? „
„Ние сме обърната пирамида и винаги, когато режат хора го правят от оперативния състав. Има политика за подкрепа на началниците, а не на оперативния състав. „
„Не се вижда и човешката част на работата, очаква се хората да са машини и това ще продължи, докато материалът продължи да е лош. „
„Обучението в МВР и работата нямат нищо общо."
„Как да си вършиш работата ако трябва да знаеш кой на кого е човек? Казва се натискайте криминалния контингент и аз го натискам, а началникът идва при мен на улицата и ми казва да регистрирам само едното нарушение. Натискането на криминалния контингент е избирателно. „
„Хората гледат, че полицаите бият някой и го осъждат, а никой не пита каква е била причината за този бой. Лошото е, че не само гражданите не питат, но и началниците. След случая с Лулеов /полицай, който при самозащита убива ром, откраднал релса от ЖП линия/ всеки колега се страхува, да извади пистолет. Знаеш ли какво е 200 циганина да те замерят с камъни? Потъваш и бягаш. И после ти казват: като те замерят ще връщаш. Какво да връщаш, та те те смачкват. Утрепват те!"
„Ние сме битови, а не професионални алкохолици."
„Всеки служител, който си е потърсил правата по съдебен път, усеща мощта на цялата система върху и срещу себе си. Самото Министерство не се бори толкова срещу престъпността, колкото срещу служителите си. Има противопоставяне между служби и категории служители, което е изключително глупаво, защото всички сме от една и съща страна на бариерата и вместо да сме един до друг и да се борим, ние сме един зад друг и всеки те дебни и се опитва да те прецака."
„Ние сме последна инстанция, фунията се затваря при нас и се препълва. Стресът те изгаря и поглъща. „
„Как се лекувам ли? От кръста надолу с аспирин, от кръста нагоре с аналгин."
„Политиката на много НПО е да се грижат за правата на задържаните, като е време да се помисли за правата на служителите."
„Ние сме пчеличките и носим меда и когато не си пазят пчеличките, те умират и се разболяват, медът не е качествен и дори изчезва. В МВР никой не се грижи за пчеличките, защото знае, че може много лесно да ги замени."
„Кариерното развитие в МВР е ако си почнал на аналгин, минаваш на инсулин."
„За да си част от тази система трябва да жертваш себе си."
„Искам да се промени отношението на ръководството към служителите. Искам да усетя, че съм ценен."
„Съставът е демотивиран и ядосан."
„Когато има ударен, пребит унижен полицай и видиш, че никой нищо не прави и системата не те подкрепя – това те побърква и влудява и реагираш и се ядосваш и разгневяваш."
„Работя в пътна полиция и съм с 15 години стаж – като започнах работа в системата, колегите ми казваха „Момче, до 5-тата година е професия, а след това е диагноза", сега вече разбирам какво са ми казвали."
„Ние сме жертва на статистиката. „
„Ние вече сме уязвими не само от ръководителя, а и от гражданите. Те виждат в теб човекът битова услуга и като не се отзовеш те пускат жалби, защото не различават служителите от различните служби, а и не им е работа, но ако ще е така, то е по-добре да се образоваме взаимно, че не се търпи."
След това последваха регионалните форуми, на които представяхме резултатите от нашето изследване. Заставах очи в очи с тези, чиито гледни точки трябваше да представя систематизирано и отново мълчах. Мълчах много и това което чувах беше потвърждаване на достоверността на фактите и изказване на сериозен скептицизъм по отношение възможностите за лечение. Тогава за първи път в живота си чух репликата „МВР умира! Длъжни сме да направим нещо, за да кажем един ден на децата си, че поне сме опитали". Бях в шок. Тези хора не казваха, че искат да променят МВР, за да се чувстват по-добре, а искаха да дадат пример на децата си. Бяха водени от огромното желание и силната потребност да покажат, че никой не може да пречупи жаждата за справедливост. Никой не може да ти отнеме достойнството. Някъде между фокус-групите и форумите, проектът и СФСМВР се превърнаха в кауза за мен. До преди това разбирах проблемите, извършвах аналитични дисекции на системните грешки и предлагах решения. Мислех в перспектива и обличах предложенията си в думи. Но точно там, между тези две събития по проекта, аз истински осъзнах, че става въпрос за човешки животи – за животите на достойни хора, които искат да дадат пример на децата си и да казват отново с гордост какво работят. Хора, които искаха да разкриват престъпления, да гасят пожари, да вадят пострадали от катастрофи. Хора, които искаха едно-единствено нещо – да им бъде позволено да си вършат работата. Това беше моментът, в който за първи път осъзнах как моето мълчание вече не може да бъде полезно. Единственото нещо, което можех и трябваше да направя бе да започна да разказвам историите на тези хора и да направя всичко възможно, за да ги споделя на повече граждани, управленци, законотворци... хора, които не бяха виждали досега нещата по начина, по който аз ги видях. Техните думи се превърнаха в мои думи. Тогава за първи път чух мълчанието на егото си и осъзнах, че има нещо, което е много по-важно от мен, нещо, което е отвъд мен, а именно: хората, които трябваше да правят нас по-сигурни и спокойни и искаха само да им се позволи да го направят. Не можех да остана безучастна. Не би било достойно. Тези достойни хора ме бяха научили, че има два типа хора – печелещи и губещи, а аз исках да съм победител, защото не смятах да се извинявам за това, че съм започнала тази партия шах. Партия, изпълнена с болка, устрем и необясним за мен – гражданчето, оптимизъм.
Последваха обучения, срещи с представители на държавни институции и неправителствени организации и там затвърдих умението си да мълча и да слушам, защото техните гласове… те бяха като Валя Балканска, чийто глас пронизва необятната и непознатата Вселена. Техните гласове, разкриваха една нова и непозната галактика наречена МВР. Най-интересното е, че точно моментите, в които мълчах и слушах най-активно, бяха миговете, в които започнах да се смея с глас. Хилядите абсурдни истории и унизителни ситуации, представени по начин, който те кара да се смееш със сълзи, след което те заболява стомаха и молиш разказвачите да спрат, защото не можеш повече...защото не можеш да дишаш. Историите на десетки унижения, представени по достоен начин от хора, чието чувство за хумор беше една от основните защитни реакции и откриваше нова вселена – интелектът, прикрит зад униформата и задълженията. Признавам си, това бяха случаи, в които не мълчах. Аз онемявах. Онемявах от възхита и вдъхновение, които изпълваха цялото ми същество и се чувствах истински специална, защото бях част от всичко, което се случваше и защото се докосвах и опознавах тези хора. Да, хора! Тогава за първи път прогледнах и видях човека отвъд униформата.
Последният път, когато в рамките на този проект се сблъсках с мълчанието, но с истинското такова, бе на дебата, който организирахме и по време на който искахме да обсъдим възможностите за участие на гражданите в реформирането на МВР. Зададох един прост въпрос. Въпрос за това кое е първото нещо, което трябва да направим, за да започнем промяната. Мълчанието, което се възцари в залата беше не само изненадващо и продължително – то беше отчайващо. Мълчание, което показваше, че сме сами, че спасението е в ръцете на давещия се. Мълчание, което беше толкова гъсто, че можеше да бъде разрязано на малки парченца и разделено по равно между всеки от участниците. Това беше моментът, в който разбрах, че мълчанието е риск. Мълчанието е страх. Мълчанието е ценност само и единствено ако говорещият и слушащият са на едно и също бойно поле и воюват с един и същ враг. Във всички останали случаи мълчанието е непреодолима бариера. Това мълчание бе запълнено, но не по начина, по който трябваше, не беше изпълнено с отговори на въпросите ни и те останаха да висят самотно във въздуха – неразпознати, нежелани, пренебрегнати…
За щастие малко по-късно, това мълчание беше прекъснато от приятел – човек, който докато вървяхме бяхме спечелили и който достойно и гордо застана до нас. Човек, който се осмели да строши мълчанието и проговори. Човек, който каза, че сигурността е базисна потребност и че всички ние имаме нужда от нея в ежедневието си – докато пресичаме, докато шофираме, докато пазаруваме, докато сме в домовете си.
Умението да мълчиш: една от най-големите ценности и един от най-опасните рискове. Да мълчиш, докато стискаш зъби и жертваш здравето и живота си, не е ценност. Да мълчиш, когато не си способен да се защитиш, не е достойнство. Да мълчиш, когато си сам, не е перспективно. Необходимо е да крещиш и да изпълниш крясъка си с цялата жажда за справедливост, за която копнее душата ти, с цялата болка, която си изживял и с цялата вяра, че можеш да донесеш промяната, която искаш света да види. Да крещиш така е единственият начин, по който можеш да бъдеш не само чут, но и разбран. Да изкрещиш, че МВР умира, че искаш да помагаш на хората, че искаш да си ценен и че искаш да имаш право да бъдеш човек. Крясък, който само времето ще покаже дали е бил предсмъртен или родилен.
Радостина Якимова
Директор на Фондация "Общество и сигурност"
Мениджър проект „Професионалният стрес: най-голямото предизвикателство за достойните условия на труд"
Facebook
TwetterСходни публикации
25 август 2023 г.
EIT Food Challenge Lab 2023 България - отворено за кандидатстване!
На 12-14 октомври 2023 г. Регионална агенция за предприемачество и иновации - Варна (РАПИВ) организира в сътрудничество с
01 юни 2021 г.
Виртуалната конференция на Българска асоциация за управление на хора стартира утре
Пролетната конференция на Българска асоциация за управление на хора ще се проведе в дните от 2 до 4 юни 2021 г. Темата на
02 октомври 2018 г.
Покана за участие в Есенната конференция на Българска асоциация за управление на хора
Споделени практики, иновативни подходи и не/очаквани предизвикателства, свързани с дигитализацията на бизнеса и HR функцията –
