От любов към живота

И аз, Петра Ганчева, бях в числото на тези, пожелали да „летят повече". Всъщност бяхме четири храбри жени - Тилка, незрящата Ангелина, Ани и аз. Случайно разбрахме от инструкторите, че за първи път са летели с хора с увреден слух в началото на юли, когато група от десетина младежи от София дошли при тях с желанието да полетят. Престрашили се половината от тях, начело с Дамян Калчев. А сега, в невероятно топлия и слънчев 10 октомври, и ние щяхме да полетим!

С колата на Велко и Ани стигнахме до лифтената станция край града на Вазов - Сопот. Не бях се качвала на лифт от близо 35 години, когато за последно се возих до „Алеко" на Витоша. Това пътуване с лифта за мен беше като увертюра към следващата върховна емоция - полетът... В един момент се оказахме на такава замайваща височина, че стомахът ми се сви на топка. Малко преди да слезем на върха, седалката така се тресеше, че илюзията да се изтърсим от нея ми се видя напълно реална! С трепетно вълнение скочих на асфалта и заедно с Тилка излязох на горната станция при върха. От гледката, която видях, буквално ми спря дъхът - бяхме на ръба на огромна пропаст, откъдето само да протегнеш ръка и можеш да докоснеш облаците. Зад гърба ни беше един невероятно стръмен склон, по който трябваше да се изкатерим, за да стигнем до най-високата точка. Там седнахме на едва наболата, още мокра от сланата трева, за да отдъхнем от катеренето. Едва тогава осъзнах с пълна сила какъв риск съм поела. При този наклон от почти 80 градуса, подхлъзнеш ли се, падаш право долу, в пропастта! Паднеш ли, няма какво да те спре - гол връх, хлъзгава, мокра трева и една стръмнина до побъркване, която изведнъж изчезва и се слива с небето! Не се сдържах и споделих с момчетата какво изпитвам, а Жоро рече: „Страшно ще е, ако не се страхуваш!"

Имах честта да съм първата, която щеше да литне. Докато слагаше раницата със седалката, Ани ми превеждаше наставленията на Емо. Тъй като той щеше да бъде зад мен, нямаше как да го чувам какво ми казва, а и не можех да му видя лицето изцяло, за да прочета казаното по устните му. И в крайна сметка се разбрахме да следвам движенията му и да го потупам по ръката, ако нещо не е наред. След като Емо се привърза с мен към парапланера, зачакахме да се появи подходящо въздушно течение. Ани, слязла пет метра по-надолу, трябваше с жестове да ми даде сигнала за тръгване. Подухна лек ветрец, двамата се затичахме и... краката ми се отлепиха от земята. За броени секунди страхът и всичко преживяно до този момент се изпари. Почувствах се лека като перце и потънах в забравата на огромните, млечнобели, бухнали като тесто облаци... Наоколо бе бяло, неописуемо бяло! И изведнъж пред погледа ми блесна един искрящ в лазурносиньо и златно простор, а вятърът пърхаше край лицето ми. Сигурно правилният израз е „свистеше край ушите ми", но аз първо - бях с каска и второ - не го чувах! Пред погледа ми се беше ширнала такава безумна красота, че се разплаках! И викнах на Емо: Да знаеш, как ти завиждам само за тия твои полети цели 22 години. И всеки път като летиш виждаш тази красота?! А той се засмя и поклати утвърдително глава...

С всеки един лек тласък от вятъра, с всеки един плавен завой, все повече и повече възторгът, опиянението и вълшебството от това, че се докосвам до висините, където летят само орли и ...парапланеристи, растяха...

До кацането. А то беше меко и леко. Едва що стъпила отново на нещо твърдо, почувствах безкрайно съжаление - толкова бързо свърши този прекрасен и незабравим полет.

Защо озаглавих написаното „От любов към живота"?

Една приятелка - Диди,  се чудеше как съм се решила да литна на стари години. Освен с напълно загубен слух, съм и с рак на гърдата. В момента - в ремисия, поне така ми казаха докторите. Октомври е месецът, когато по цял свят се обръща внимание на това заболяване, което е втората най-честа причина за смъртността при жените. Тук, в България, тази година кампанията на AVON в борба с рака на гърдата е под мотото на песента „От любов към живота". Ето, затова полетях! От любов към живота, разбирате ли?

Разказвам за този наш полет и по друга причина - след едно голямо питане и проучване установих, че ние - Тилка, Ангелинка и аз, сме първите и единствените жени с увреждания в страната, летели на височина близо 2000 метра с парапланер.

И накрая - от мое име и от името на всички ни искам да благодаря от сърце на клуб „Лети повече" за шеметното, неизразимо с думи преживяване там горе, където летят само орлите. Догодина отиваме пак!

Тук можете да видите целия полет, заснет с камера.