Какво се случва с Работния план за култура?

автор: Анастас Пунев

С изтичането на настоящата година изтича и срокът на действие на Работния план за култура на Европейския съюз – акт, за който е ставало дума и преди в тази рубрика. Стратегическият документ важи за срок от четири години, което значи, че следващият план трябва да урежда културната стратегия на Европейския съюз до края на 2026 г.

Както също така е ставало дума, приемането на Работния план е приоритет на настоящото чешко европредседателство на Съвета на ЕС, но към началото на ноември изглежда напълно възможно влизането в сила на новия план да бъде отложено. Някои от причините бяха изложени по-рано през годината в критичните становища на IETM и Culture Action Europe, като те бяха последвани от серия от дискусии между европейските институции и засегнатите лица. 

В резултат от това Комисията за култура и образование към Европейския парламент представи на 14 септември доклад с най-важните изводи от проведените дискусии, като в него могат да бъдат проследени голяма част от проблемните теми, по които все още няма категорично постигнат напредък. В доклада се припомня развитието на културната политика на Съюза и ролята на Работния план като помощен инструмент спрямо така наречения Нов европейски дневен ред за култура (NEAC). Дневният ред е приет през 2018 г. като отделна инициатива за формулиране на няколко оси на културната политика на ЕС – социална, икономическа и външна. За разлика от NEAC, който се приема от Европейската комисия, Работният план се основава на изводите на Съвета на ЕС от информацията, споделена от страна на държавите членки.

В своя анализ Комисията към ЕП посочва, че основната експертна препоръка е новият Работен план да не бъде посветен само на кризисната обстановка през последните две години, а на по-скоро дългосрочни и принципни решения. В този смисъл „завръщането към нормалното“ не би било решение според мнозинството от участниците в дискусията, защото именно нормалното е било проблемът. 

По-конкретно, те посочват някои недостатъци в сега съществуващата система. Така например информацията относно финансирането по европейски фондове в областта на културата е публично достъпна, но въпреки това за по-малките кандидати изглежда изключително трудно да се ориентират в сложните и прекалено формални процеси по обявяване на обществени поръчки или процедури за грантове. Въпреки че се признават направените усилия, като например преводът на сайта CulturEU на всички официални езици на ЕС, електронната страница за обществени поръчки продължава да предоставя информация само на английски, независимо от езика на съответния кандидатстващ проект. Прекалената бюрокрация се отчита като пречка пред културното разнообразие, защото създава условия за успешно кандидатстване само на по-опитни организации, които могат да се справят с подготовката на сложни заявления за финансиране.

В своите критики участниците в институционалната дискусия посочват също така, че понятията за културна дипломация и културни връзки се ползват по навик като взаимнозаменяеми. В действителност те имат напълно различно значение в рамките на културния сектор. Докато културните връзки се изграждат както на държавно, така и на частно ниво при условията на реципрочност и доброволност, културната дипломация е форма на държавна политика. Като такава тя може да инструментализира културата за постигане на определени политически цели, но заедно с това подлежи на отчитане пред нарочни институции. В досегашната си политика Съюзът се е стремял да представя културата предимно като средство за „мека сила“, но културните практики са показали, че това разбиране е остаряло, тъй като не взима предвид изграждането на взаимно доверие като цел на културната политика.

Оценката на културните оператори е, че ЕС влиза в диалог с тях, но е необходимо диалогът да започне да се води от самите оператори. Като пример за подобна успешна практика те дават инициативата Европейски пространства за култура, организирана от Европейската мрежа на националните институти за култура. Грантовете по тази програма позволяват на местните общности да избират върху какви теми да се фокусират и досегашният опит показва, че техният избор съответства на дневния ред на самия Европейски съюз. Подобно овластяване и предоставяне на избор на местните културни оператори помага на европейските политики да бъдат легитимирани по по-успешен начин, отколкото ако липсваше такъв избор.

Не на последно място, от значение за съюзната културна политика е преоценката на критериите за успех на един проект. Към момента те са предимно количествени, като така се поставят неразумни бариери пред отчитането на проекти, чиято оценка би се увеличила при прилагане на по-комплексни и качествени критерии. Това включва и осъзнаването, че провалът трябва да започне да се приема за ценност и неизменна съставка от целия културен процес.

снимка: pixabay