Мери си приказките, или как се работи под политическо напрежение
13 август 2022 г.
Дългосрочни тенденции в културния сектор и в българските медии, вкл. последният избор за директор на националната телевизия от лятото на настоящата година, ни дават повод да си зададем този въпрос, а за да си отговорим на него, се оглеждаме наоколо и осъзнаваме още по-добре актуалността му. Темата е повдигната съвсем от упор по време на 31-та годишна среща на изданията за култура, организирана от сп. Eurozine, което заедно със специалните си гости дебатира тактиките и прилагането на професионалните стандарти в среда на натиск.
Четирима са участниците във форума, провел се през месец юли т.г.: Лукаш Фила (Словакия), директор на една от най-известните независими онлайн медии Denník N., създадена с общите усилия на още 50 колеги журналисти; Андреаш Фьолдеш, от Будапеща, в момента съосновател на Telex.hu, след като през лятото напуска, заедно с 90 свои колеги медийната група на Index.hu.; Анна Ленгел, драматург и преводач, директор на единствения документален театър в Унгария, гост-лектор в университета за театър и кино; Борис Везяк, философ и преподавател във факултета по изкуства в Университета в Марибор, Словения. Те представят своите модели на индивидуален и институционален отговор на политическото вмешателство в работата им на журналисти, академични хора и артисти.
Андреаш Фьолдеш споделя: „Да си независим журналист в Унгария е голямо предизвикателство. Аз лично усетих напрежението на настоящата политическа система, когато медията, в която работих до скоро, Index.hu, беше притисната от хора и организации, близки до правителството. Натискът беше до степен, че всички журналисти напуснахме медията, защото усетихме, че вече не можем да работим свободно. Създадохме нова медия, с която се опитваме да сме независими, като се издържаме единствено от дарения на читателите. Това е единственият начин, според нас, в Унгария, да вършиш независима журналистическа работа.“.
„Натискът в случая не идва директно от правителството, а през ръководството на медията, която започва да се меси пряко в журналистическата работа“, добавя Анреаш. „Натискът в Източна Европа е много специфичен и трудно може да бъде обяснен на колегите от Западна Европа. Той не е от рода на: полицията дойде, претърсват редакцията, бият ни. Вместо това се озоваваме в една странна конструкция, в която ти става все по-трудно да работиш – например в редакцията пристигат съветници, които ни препоръчват как да реорганизираме работата си, или как да направим редакторския отдел по-ефективен, появяват се трудни икономически отношения, прекратяват се рекламни договори. Сами разбирате, има натиск на много нива, до степен да стане трудно да посочиш накрая кой е направил последната стъпка към задушаването на медията. Това води към три изхода – медията затваря, става проправителствено ориентирана или се смалява до много малка, която се опитва да оцелява независимо.“.
Анна Ленгел разказва повече как се прилага подобен механизъм, но в сферата на културата и по-конкретно спрямо театрите в Унгария. „Отношението на правителството към културните оператори по време на пандемията е отличен паралел на отношението му към сектора по принцип. У нас сцените се затвориха и ние не получихме нищо, никаква финансова подкрепа, с изключение на няколко будещи съжаление суми, за които можеше да се кандидатства с проект, но само, ако проектът, който предложи кандидатът, е идеологически обоснован. През 2006 г., когато Фидез спечели местните избори много бързо смени всички театрални директори на общински театри в страната. С 2-3 изключения новите директори се оказаха напълно некомпетентни, но пълнеха залите си, защото предлагаха много евтино шоу и мюзикъли, които обаче нямаха нищо общо с качественото театрално изкуството. През 2010 г. Фидез спечели вече и парламентарните избори и с няколко изключения, смени директорите и в Будапеща…. Независимата сцена, на която и аз съм представител, остана много важна в Унгария, защото между 8 и 10 покани от големите международни фестивали идват към независимата сцена, вместо към националните и общински театри. Много артисти от тази сцена продължават да бъдат канени да работят в големи международни театри.“.
Относно модела на натиск и окупиране на институции Анна Ленгел се съгласява с Андреаш, че „ е трудно да се види директно цензурата върху нас, защото правителството е по-хитро. Така например през 2010 г. се опитаха да обезкървят независимата сцена, като й даваха все по-малък и по-малък достъп до публични средства. Но никога, например, не казаха, че забраняват дадено представление да се играе. През 2021 г. опитаха да приемат закон, с който да преструктурират цялата система, така че независимият сектор да се дефинансира изцяло, искаха също да унищожат основното финансиращо тяло – Националния фонд за култура и също да се намесят в назначаването на директори на театрите със смесена държавно-общинска собственост. Имаше голям протест, след който правителството изтегли две от трите предложени промени, но запазиха влиянието си над избора на директори.“.
Ленгел дава и най-работещата, според нея, рецепта за справяне с политическата примка, която е времеемка, но е най-ефективна: „Един от начините да има повече свобода е да се говори за свободата на мислене в училище, чрез достъпа на театъра до училищните класове и програми. Има все повече възможности за финансиране на театрални форми за учащи, които включват не само възможността учениците да ходят на театър, но и театрални техники да се прилагат в часовете по изкуства, да се организират дискусии, ателиета и т.н.“
За това как се работи под натиск в академична среда и какъв е личният му механизъм да му противостои, разказва и Борис Везяк. Той споделя: „Аз се опитвам да бъда от т.нар. публични интелектуалци. Основно критикувам медиите, че са твърде бавни и мързеливи. Анализирам техните подходи, с които достигат и предлагат дадено заглавие и имам повод да ги виня, че са изгубили своята автономност. И в момента съм един много мразен човек. Драматична промяна се случи тази година, когато Янеш Янса, който е словенският Виктор Орбан, стана министър-председател. В резултат наблюдаваме финансови и законови рестрикции спрямо НПО в културния и други сектори, вкл. в медиите. Очакванията ни са да опитат да контролират също университетите, по унгарски модел.“
Лукаш Фила пък повдига завесата за контрола в Словакия, която като че ли вече е преживяла горните сценарии и сега сякаш се опитва да се възстанови от тях. Лукаш разказва: „Ситуацията в Словакия е малко по-сложна, защото натискът върху нас освен от правителството, идва и от олигарсите. От около десет години наблюдаваме завземането на медиите от олигарсите, които не се командват от политиците, а си имат собствени интереси. Когато над 50% от нашата медия тогава бе купена от един от олигарсите, с други колеги напуснахме и създадохме Dennik N, с който след 2.5 години постигнахме 60 хил. читатели, с чиито абонамент се издържаме изцяло. В момента имаме предложения от Чехия и от други колеги да работим заедно, споделяйки принципите си. За щастие има все повече и повече хора, които са съгласни да си плащат за съдържание. Едно цяло поколение си плаща за Нетфликс, друга част от хората имат наследена тази готовност от хартиените издания, които си купуват от магазина години наред, трети се възпитаха да си купуват филми, музика и друго дигитално съдържание. Остава проблематично само средното поколение, което бе разглезено през 90-те да употребява свободно онлайн съдържание, но то е изключение. Затова вярвам, че медии като нашата са напълно в тенденциите на тази индустрия, разчитайки на хората, които са съгласни да си плащат.“
В заключение на своите наблюдения Анна Ленгел призовава: „ако има една сфера, която трябва да си върнем от тези хора, това е сферата на образованието. Ако не знаеш как да четеш критично, не можеш да съществуваш. Нашето бъдеще е в това всички да участваме в образованието – формално или неформално, няма значение, но трябва да се включим всички.“.
Четиримата участници във форума се обединяват около това, че промяна в обществата трябва да дойде от вътре, от самите граждани, и че не бива да се очаква външна намеса, или с други думи „да се убедим, че институциите ни работят успешно и гарантират свободата на словото.“.
Пълен запис на дискусията можете да гледате на сайта на Eurozine.
снимка: Trixie Liko за Pixabay.
#културниполитики e съвместна рубрика на Културна фондация А25 и Информационния портал за НПО. Нейната цел е да представя ключови решения, процеси и политики от България и света, от значение не само за професионалистите в сектора, но и за благоденствието на всички нас като граждани.
Културата не е лукс, а право и нужда на всеки, както и градивен елемент за справедливо, знаещо и можещо общество - ето защо да знаем какво се случва в нея и как се управлява тя, е съществено важно. Поради това, за да бъде от полза за своята аудитория, #културниполитики ще откроява и контекстуализира значимото и интересното на страниците на НПО портала и в неговия бюлетин.
През 2022 г. рубриката #културниполитики се осъществява по проект „А25/2022“, финансиран по програма „Едногодишен грант 2021" на Национален фонд „Култура“.
Публикувано от:
Културна фондация А 25