Кога някой ще ми каже какво чувствам и какво се случва?
Виктор е герой от онези приказки, които четеш със
затаен дъх. Ред след ред с присвито сърце търсиш отговор на въпроса „Защо се е
случило това? Как е възможно?“.
Едва на няколко месеца, Виктор попада в център за
настаняване от семеен тип. Първият си рожден ден той е принуден да посрещне
сред деца и възрастни, които никога не е виждал. Торта има, но не и уют,
подаръци получава, но не и майчина ласка. В опит да не му липсва нищо, Виктор е
преместен в приемно семейство на мила възрастна двойка в морски град. Въпреки че морето е на „една ръка разстояние“, Виктор няма късмет да го види. Играел на двора с доведения си брат, Кирил. Или Кирил бягал, а Виктор
го гонил. Всички мислили, че Виктор му мислел „лошо“, нищо че бил само на 2
години. Живял с временното си семейство дълго, но така и не успял да намери път
към брат си. Разделяли ги, за да не стане „беля“. Посрещнал още два рождени дни
– пак с торта и подаръци, но отново без майчина топлина. Повтарял често „иска
слънце и кола“ и грижовните приемни родители му купували играчки, тениски,
пижами със слънца и коли. Но Виктор все не бил „достатъчно щастлив“.
Тогава всичко се преобърнало. Изгряло слънце и на
улицата на момчето. Вълшебна кола спряла и пред неговата врата. С нея дошли добрата Зина и силният Любо. Това била втора среща на семейството с дете и първа
за Виктор, но и за тримата последна. Последвали множество емоционални уикенди,
в които Зина и Любо пътували близо 500 км, за да видят техния син. Да, веднага
разбрали, че това е тяхното момче. И така, в един слънчев ден семейната кола отпътувала с всички за новия си общ дом. Дом, в който да мечтаят заедно, да
споделят топлина и обич, множество усмивки и … неочаквани трудности. Виктор
много искал да покаже благодарността си – не спирал да говори, да прегръща, да
разказва и да прави подаръци. Но околните виждали нещо съвсем различно – момче, което чупи, крещи, събаря, хапе,
удря и говори неразбираемо.
Всичко това разтревожило силно Зина и тя потърсила
съдействие и подкрепа в Дирекция „Социално подпомагане“, откъдето я насочили
към ЦОП „Щастливо детство“. Там Зина и Виктор се срещат с психолога Християна
Кънева.
В първите срещи с майката и детето, Християна
става свидетел как неизказаните думи и поведението зад тях могат да променят
всичко. Зина е грижовна и е готова да даде шанс за добър живот на Виктор.
Опитва се да спазва правилата за когнитивното развитие на момчето, обучава го
вкъщи по 4-5 часа на ден и се опитва да навакса всички пропуски, които той има.
И сякаш увлечена в образователната част, Зина забравя да бъде…майка, да бъде
себе си, да бъде там за Виктор. А детето в старанието си да отговори на
очакванията на майка си и да покаже колко е признателно, че точно тя го е
избрала, несъзнателно потиска потребностите си, но поведението не лъже. Чрез
него то призовава да го чуят, да видят всички истинския Виктор.
В продължение на 3 месеца Зина и Виктор се
„срещаха“ един с друг през играта. В началото с неуверени стъпки, с множество
падания, но винаги се изправяха, държейки се един за друг. Виктор има езиково и
фонологично нарушения, в следствие на които речта е трудно разбираема. Това
обаче не му пречи да разказва и въвлича Християна и майка си в своите игри на
коли и светове със слънца. Един ден, в една от сесиите, Зина за първи път не
успява да сдържи сълзите си. Момчето играе на автосервиз, в който различни хора
и семейства карат колите си. Една от тях е и колата на Зина и Любо. Детето
проиграва пътуванията си с приемните родителите до различни места из неговия
роден град. Изведнъж, след като Зина се опитва да му разкаже отново как е
попаднал в нейното семейство, Виктор започва да хвърля и изпада в неутешим
плач. Тича из стаята и крещи: „Защо?“. Майка му го стисва в обятията си, а
момчето без сила казва: „Кога някой ще ми каже какво чувствам и какво се
случва?“.
Това е моментът на срещата на две души, две сърца,
на майка й син. Истинските Зина и Любо. Тяхната щастлива история продължава – с
всяка следваща среща те откриват света заедно, интересуват се как се чувства
другият, какво мисли и какво иска. Играят до късно на пода в хола – Виктор, Зина
и Любо и знаят, че хубавото тепърва предстои.
Публикувано от:
За Нашите ДецаСходни публикации
Италианският майстор готвач Даниеле Приори ще готви с младите хора от Дневен център „Светове“
На 21 ноември 2024 г. от 10:00 часа майстор-готвач Даниеле Приори заедно с 10 млади хора с интелектуални затруднения ще
„Eдно дете чака магия. Стани магьосник – подари му книга!" започва на 23 ноември 2024 г.
Всяко шесто дете в България няма книжки, подходящи за неговата възраст. Всъщност хиляди деца мечтаят да получат книга, но това
На 19 ноември отбелязваме Световния ден за борба с насилието над деца
Макар броят на сигналите за домашно насилие и за онлайн експлоатация да се увеличават, у нас ефективните мерки са невъзможни