Да имаш или да оцелееш

Името ми е Йоана и живея в едно село близо до София. Научена съм да ценя малките жестове, добрата дума, усмивките и кимането за поздрав. Детството ми премина в това село и сякаш годините се процеждат като пясък между пръстите. Всяко усилие да задържиш щастливите мигове си заслужава. Израснах в бедност, но като се замисля, съм имала едно от най-големите богатства за едно дете – любовта на родителите си. Те ме възпитаха да бъда скромна в желанията си и да мечтая децата ми да израснат като добри хора. Селото дава една по-голяма свобода за децата, дава спокойствие, може да посещават и детска градина. Това, което липсва по селата, е възможност да си намираш подходяща работа. Преди да се роди Стоян работех като магазинер и ми харесваше да си общувам с хората. Работата ти дава сигурност, но моят копнеж беше да създам семейство.

Влюбих се в съпруга ми и бях сигурна, че мога да стигна до края на света с него и ако сме двамата можем да продължим и по-нататък. Времето, обаче ме опроверга  - след раждането на Стоян последва и нашата раздяла. Останах с малко дете, сама, уплашена и без никакви доходи. Бившият ми съпруг забрави, че има дете и не се интересуваше как живеем. Връщането ми в родната ми къща стана единствен изход и трябваше да се науча да се справям с всичко съвсем сема. Храна за мен и детето, отопление, лекарства … Започнах да пестя ток и да изключвам хладилника, бойлера. Нямам телевизор, нямам интернет, а телефонът ми е само за спешни случаи и моите роднини да се свързват с мен. Това са моите решения и мисля, че са правилни, щом успявам да осигуря най-необходимите неща за моя син. От Отдела за закрила на детето, който наблюдава моето дете, се бяха свързали с „Надежда и домове за децата – клон България“, за да ме подпомогнат. Те работят по един модел за активна семейна подкрепа и, когато нещата са ставали отчайващи за мен, някой от екипа им  ми звънеше да попита „Как си? Как е детето? Как сте със здравето?“. Никога не се оплаквам, но те винаги намират начин, без да се натрапват, да ме подкрепят. Дори и само разговорите ми вдъхват надежда.

Мечтата ми беше Стоян да тръгне на детска градина, а аз да си намеря работа и това се случи. Радостта не трая дълго, защото той започна често да се разболява и аз трябваше да напусна работа.

В това състояние ни завари и пандемията от COVID-19. Останах с под 100 лв. месечен доход. Социалната изолация, липсата на информация и тази неясна ситуация с пандемията не ми даваха да спя и всяка нощ се събуждах със страх да не се разболеем. Благодарна съм на ЧЕЗ за подкрепата, която ми осигуриха за последната половин година. Аз знам, че ще се справя, но страхът да не се разболее детето е постоянно в мен. Няма да изпратя отново детето на детска градина, защото може да се зарази, а аз нямам пари за лекарства. В тази ситуация се налага да правя избор между това да имаме повече пари или да бъдем здрави. Нямам представа има ли и други хора в България, които да живеят със страха, че могат да се заразят с коронавирус, но аз живея с този страх месеци наред. Кампанията „Заедно можем всичко“ ми даде глътка свобода, но тази социална изолация ме поставя пред нови изпитания.  Маските, липсата на ръкостискане и дистанцията при общуване, всичко това не се знае колко ще продължи. Вярвам, че хората ще намерят лек за болестта, но ще се справят ли със страховете си? Когато се вгледам в очите на моето дете, усещам, че всичко, което правя, ще запази здрав Стоян. Всеки нов ден той ще може да открива нова страна от този интересен свят. Като дървени кубчета ще строи своите пространства на щастие.