Още едно дете намери своето семейство, благодарение на подкрепата на фондация "За Нашите Деца"

Като старши психолог към фондация  „За Нашите Деца“ част от работата ми е да обучавам и консултирам кандидат-осиновители, които посещават нашите подготвителни курсове. Именно по време на един от тези курсове, преди около една година, се запознах с Ангелина и човека до нея. Още тогава те  ми направиха силно впечатление – Ангелина беше сигурна в решението си да осинови дете, защото от години мечтаеше само за едно: да има свое дете,  което да дари с цялата си любов и нежност.

Година след края на курса, Ангелина се свърза с  мен, с молба за помощ. Тя ми сподели, че преди време е получила предложение да осинови момиченце на две годинки, настанено в дом за медико-социални грижи още от самото си раждане, но първите й няколко срещи с детето са изключително стресиращи, както за нея, така и за малката Марина. Ангелина беше получила предложение за осиновяване като сам родител, защото няма брак с човека, с който живее. Затова и цялата история е в единствено число, понеже по закон без брак, вторият родител няма  право да посещава детето и да е въвлечен официално в процеса.

На първата ни среща Ангелина ми каза, че се чувства безпомощна, защото не намира подходящ начин да осъществи пълноценен контакт с детето. Разказа ми, че по време на първите й срещи с детето, то непрекъснато плаче, а тя така и не успява да намери начин и да го успокои.

Екипът от  дома за деца, пък казали на Ангелина, че може би Марина не е нейното дете, че може би й е писано да осинови друго дете. Разказали й и също така, че от години работят в дома, но такъв случай не са имали. Предполагали, че малката Марина с поведението си отхвърля кандидат-осиновителката. Всичко това накарало Ангелина да се колебае дали да продължи срещите с детето или да ги прекрати, за да може да се намерят по-подходящи родители за Марина. Но прибирайки се след всяка среща, Ангелина усещала, че мисли непрекъснато за детето, в съзнанието си непрекъснато виждала големите очи на Марина, обсъждали надълго и нашироко с човека до нея поведението на детето и възможните причини за него. Вътрешната интуиция на Ангелина й подсказвала, че това е детето, за което е мечтала цял живот.

Познавайки Ангелина, нейната решителност и силното желание да осинови дете, знаех, че това е изключително критичен момент. И  най-важно беше първо  да успокоя Ангелина, за да върна на нея и човекът до нея куража и силата. Обясних, че първоначалните реакции на детето са нормални и естествени, припомних им, че осиновяването е процес, а не еднократно действие и като всеки процес изисква време и търпение. Обещах на Ангелина, че ще бъда до нея през целия период на напасване с детето и й казах: „Сигурна съм 99%, че това осиновяване ще се случи“.

След първоначалния ни разговор започнах да придружавам Ангелина по време на срещите с детето. Първоначално нивата на напрежение продължаваха да бъдат високи, като по думите на Ангелина, това често пъти се дължеше на екипа на дома, но след първите няколко срещи двете, заедно с Ангелина,  изготвихме план за преодоляване на трудната ситуация. За да спомогнем за сближаването  и намирането на общ език между Марина и Ангелина, по време на срещите започнахме да играем със специализирани играчки, които използваме във фондацията, за улесняване процеса на напасване. Показах на Ангелина  различни методи, с които да комуникира по-лесно с малката Марина, дадох й конкретни насоки как да играе с детето, как да го успокоява, което вдъхна на Ангелина увереност и кураж. Малко след това и детето започна да се чувства комфортно по време на срещите.

Катерина Ковачева, старши психолог в Център за обществена подкрепа „Св.София“.

Посъветвах Ангелина да посещава детето ежедневно, а не само в определените от дома дни за напасване. Последваха десетки срещи, по време на които  Ангелина, все повече опознаваше Марина. Постепенно те развиха силна връзка помежду си и Марина започна да се чувства спокойна в присъствието на Ангелина, започна да й има доверие. В последствие вторият родител успяваше да влиза на някои от срещите, но не на всички. По време на срещите ни с детето излизахме навън, започнахме да посещаваме детски площадки. Там пред двегодишното дете се разкри един изцяло нов, напълно непознат за него свят. Марина с огромно любопитство изследваше околния свят, двете години, прекарани в институция, определено бяха оставили своя отпечатък върху крехката й психика. Тя за първи път виждаше мравки, а кучетата и котките бяха абсолютно непознати за нея създания, които караха детските й очи да заблестят от радост и удивление. Детето дори не беше усещало полъха на вятъра, а когато за първи път стъпи на тревата, започна да плаче. По време на всички тези моменти неотлъчно, до нея беше Ангелина, което допълнително задълбочи връзката по между им. Марина започна да се чувства добре в прегръдките на Ангелина. Започнаха да се смеят заедно. Нашите усилия определено дадоха резултат.

Така, след продължителния  процес на напасване, Марина започна да очаква с нетърпение срещите си с Ангелина. Не след дълго настъпи моментът, когато Марина се почувства истински привързана към своята майка. Защото Ангелина вече не беше просто кандидат-осиновител, тя беше майка на Марина. Беше дошло времето да се приберат, двете заедно в своя уютен и сигурен дом, за да бъдат тримата, с втория родител истинско семейство.

Днес Марина и Ангелина са неразделни, емоционалната връзка по между им е изключително силна, сякаш винаги са били заедно. А в Марина няма и помен от първоначалния страх, който изпитваше.

Катерина Ковачева, старши психолог Център за Обществена Подкрепа „Св. София“