Защо граждански организации са доставчици на социални услуги?

05 ноември 2019 г.

Какво представляват социалните услуги?

Да получаваме публични услуги е право на всеки от нас. Не само като голо прокламирано право, а като гарантирано - достъпно, качествено, резултатно. Осигуряването на услугите е част от общия ни договор с държавата, че ние плащаме данъци, а насреща получаваме добри публични услуги (като опазване на реда, обществения транспорт, здравеопазването и пр.). Много важна част от тези публични услуги е онзи сегмент, насочен към подкрепа на хората, които се намират в затруднено положение или по някаква причина са „изпаднали“ от системите, в които трябва да сме включени – заетост, образование, здравеопазване, жилище и пр. Затова и в развитите държави, в конституциите и в законите, са ясно прокламирани и уредени правата на всеки с особената грижа към тези, които се намират в по-уязвимо положение (деца, възрастни, самотни майки и др.)[1].

Така, задачата на социалната политика е да помага на тези, които са в трудно (по-трудно в сравнение с другите) положение, да се справят и да могат да са отново включени (т.е. да са си осигурили адекватен и смислен достъп до пазара на труда, образование, здравеопазване и пр.). Тази социална политика се развива най-често чрез два инструмента: социални плащания (помощи) и/или осигуряване на подкрепа чрез предоставяне на социални услуги. Напоследък, системите, които търсят още по-ефективни и ефикасни способи, залагат на иновативни форми като социално предприемачество (чрез бизнес дейност да се постигат социално значими цели), използване на технологиите за осигуряване на достъпност на социалните услуги (различни мобилни приложения) и пр. - съвременни, гъвкави и масово достъпни способи.

Какво означава да се „възлагат“ социални услуги и с какво е полезно това?

Поне три неща са важни, за да бъде една социална политика успешна:

да отговаря на нуждите на хората към момента;
да намира добро и резултатно решение за проблемите им, така че да излизат от социалната зависимост;
да е ефикасна с оглед цената на вложените ресурси.

За да се постигнат тези цели, всички успешни социални модели залагат на следните неща:

Включване на хората на най-ранен етап в планиране, предоставяне на услугите и оценка на резултатите;
Обединяване на възможно най-много ресурси, за да се инвестира повече в качество и мащаб;
Намаляване на монопола - да има ясно разделение между този, който финансира, предоставя и контролира услугите (за да е сигурно какво се постига накрая – дали се решава проблема).

Така, децентрализацията на услугите става важен стълб в социалната реформа – това е възможността държавата (в лицето на централната власт) не да предоставя услугите, а да ги даде за управление на общини, които на свой ред да ги възложат на частни доставчици. В този процес, държавата въвежда правилата и стандартите за предоставяне на услугите, насочва хората към подходящи за тях услуги, осигурява финансирането и осъществява контрола. Доставчиците, от своя страна, се конкурират и търсят най-добрите решения за хората. Логиката е същата като при обществените поръчки, но с една важна разлика – при конкурирането не е водеща цената, а програмата за социалната услуга – как и колко ще бъде по-достъпна и полезна за хората.

Гражданските организации като доставчици на социални услуги?

В България доставчици на социални услуги могат да бъдат фирми, кооперации и граждански организации. Има няколко отличителни черти на гражданските организации, които трябва да се имат предвид, когато ги разглеждаме като доставчици на социални услуги:

НПО са организации на хората, те дават най-адекватното решение на проблема, защото са част от общността и ги води мисията – често са родителски организации, защитни и пр.
Могат да осигуряват допълнително подкрепа и ресурси и така да направят услугата по-качествена и за повече хора (често допълнително обучават персонала, правят кампании за набиране на подкрепа, имат собствени сгради и др.)
Гъвкави са и осигуряват по-лесен достъп на потребителя в сравнение с държавните структури – по-лесно управляват процесите си, осигуряват подкрепа на терен и др.;
Търсят дългосрочно решение – водят се от мисиите си и за тях по-големият успех е да постигнат трайно решение за човека (например, човекът с увреждане не за цял живот да прави картички, а в резултат на подкрепата да си намери работа на първичния пазар на труда; децата да се образоват, младежите да придобият умения за самостоятелност и пр.).
Застъпници за промяна – това, което най-много ги вълнува, повече от самата доставка на услугата, е когато открият пропуски в регулацията и системата, да се застъпят за промяна към по-добро.

Асоциация Аутизъм – родителска организация, няколко млади родители на деца с аутизъм, решават, че могат да направят нещо повече за децата си от това, което държавата прави. Регистрират сдружение Аутизъм, започват с малки проекти за допълнителна подкрепа на децата си (пример: превод на литература по темата), после набират смелост и откриват център за социална рехабилитация за работа с децата и получават финансиране за това от общината. Привличат много допълнителни ресурси, с което помагат да се доквалифицира персоналът, да има допълнително материали и уреди, младежите да ходят на море и пр. Впоследствие започват да обучават учители и работодатели как да включват децата и младежите с аутизъм в учебния и работния процес, как да са толерантни към тях. Важна част от работата на организацията е застъпничеството – често участват в работни групи, опитвайки се да променят законите така, че да се постигат по-добри резултати за повече хора.

Каква е картината в България?

В България до 1989 г. социалните услуги се предоставяха от държавата. Всички социални институции (по това време домове), помощи и други се управляваха от персонал, директно подчинен на централната власт. От 2002 г. започна реформа, насочена към децентрализация – услугите да преминат на пряко подчинение на общините, които да могат да ги възлагат на частни доставчици. Логиката е държавата да създава правила, а тези, които са близко до хората – общините, да решават от какви услуги имат нужда. На свой ред, частните доставчици да се конкурират и най-добрата идея да получи финансиране, за да предостави съответната услуга. В държави като Холандия 99% от услугите се предоставят от частни доставчици, които се контролират от местните и национални органи[2]. В крайна сметка, се увеличава качеството на услугите (защото всеки се опитва да даде по-доброто предложение), намират се допълнително ресурси (много често частните доставчици правят свои допълнителни инвестиции, за да направят своите услуги по-иновативни). И не на последно място – дава се по-пълна и богата обратна гледна точка към държавата за развитието на системата, правят се предложения за подобряването ѝ.

В България моделът на т.нар. социалното договаряне (възможността частни субекти да предоставят социални услуги с публичен ресурс) започва да съществува с възможността въобще да си представим, че може да се направи нещо за страдащия човек - повече от това да бъде настанен просто в една стая (често в институция). Този процес започва за България още от началото на 2000 година. СпоредИндекса за гражданските организации за 2018 г. в последните няколко години се запазва тенденцията (3.1. Развиваща се устойчивост) за предоставяне на услуги от НПО, включително и чрез нови форми (продажба на различни артикули със социална цел и др.). По данни на Агенцията за социално подпомагане към юни 2018 г. около 20% от услугите в общността се управляват от външни доставчици.

Дали организациите, които предоставят услуги си гледат само „бизнеса“ и не им пука за потребителите? Когато граждански организации са доставчици, няма как да ги интересува само доставката на услуги. Техните мисии са свързани с подкрепа на определени уязвими групи хора и предоставянето на социални услуги е само една от дейностите, които имат, за да постигат мисиите си. Много често, те като доставчик се интересуват от това „проблемът“ на потребителя да е решен до край – да си е намерил работа, да се справя сам с ученето и пр., а не да „виси“ в социалната услуга до безкрай. Този процес понякога изисква от организациите да защитават правата на своите потребители (деца с увреждания, жени, жертви на насилие и пр.), заради което нерядко се оказват атакувани.

Историята на За нашите деца – организация, създадена като местната организация на Every child, международна организация, която се бори в 18 страни да се прекрати институционалната грижа за деца. Започва с хуманитарна подкрепа към бедни семейства и деца в и институции с цел гарантиране на пълноценното им развитие, а сега подкрепят повече от 13 000 деца и родители. Случаите на превенция на изоставянето за 2018 са 298, подкрепили са 1414 деца и семейства, които се намират в трудно положение. Фондацията подкрепя семействата в нужда, осиновители или приемни семейства, докато се намери трайно решение за детето. В началото, докато още има домове за бебета в България, работят с персонала на тези домове, за да могат да бъдат подкрепени да полагат по-качествени грижи за тях. В момента организацията работи с медицинските екипи на болници в София и Пловдив за повишаване на качеството на грижа в родилните и неонатологичните отделения. Те също са активни застъпници за детските права и често са ангажирани с даване на предложения за промяна на закони и практики на държавата.

Вредно ли е, че като доставчици на социални услуги гражданските организации изучават чуждия опит и понякога получават финансиране от чуждестранни източници за „иновации“ в социалната сфера? Ако някъде нещо е добро, защо да не се поучим от него, да го пробваме и ние тук (не сме измислили компютрите и мобилните телефони в България, но ги ползваме). Обмяната на добрите и успешни идеи и адаптирането им по подходящ начин може да бъде само от полза. Именно благодарение на този обмен между граждански организации от различни държави в България се разбра, че старите домове не са най-подходящото място за отглеждане на изоставени деца, че е по-добре да имаме общностни центрове, които да помагат на семействата да се справят, да защитаваме жените в кризисни центрове, когато са жертви на насилие или трафик, да имаме дневни центрове, които да помагат на деца с увреждания да се справят и да развиват уменията си, и пр.

Историята на Конкордия България – организация, която подкрепя деца и младежи без семейства. Създадена е от австрийска организация, която по подобен начин закриля уязвими деца. Финансирането първоначално е изцяло от там. Конкордия успява да развие различни услуги – защитено жилище, център за подкрепа. Една от последните инициативи е създаване на футболен клуб за младежите от услугата. Важна част от подкрепата са и различните социално-предприемачески инициативи на организацията – отваряне на фризьорски салон, където младежите се научават на занаят, леярна за свещи и пр.

Ако нямаше граждански организации в социалната сфера?

Много по-бавно щяха да се случват промени и реформи, защото нямаше да има ангажирана сила, която да ги бута, да изисква и да следи;
Много от предложенията за промени в системата не е ясно дали щяха да са точно тези, от които имат нужда хората; невинаги анализът на администрацията и данните (ако има такива) са достатъчни, за да избереш кое е най-важното за хората;
Контролът щеше да е по-слаб: само от взаимосвързани институции и структури. Освен че като доставчици на услуги организациите се контролират от няколко институции, самите те се явяват гражданския контрол, като дават автентична обратна връзка, независима и пълноценна, спрямо ефективността на системата.
Ние, като граждани, щяхме да сме само консуматори, а не истински включени и ангажирани в социалните процеси.

Дали България е социална държава?

Има още много да се направи, за да кажем, че минималното е осигурено за всеки. Бедността е най-голямото предизвикателство, а то става още по-голямо за групи, които имат и други проблеми – увреждане, самотни родители, изоставени деца, възрастни и болни хора и пр. За да се справим, трябва да сме много по-активни:

да очакваме само от държавата няма да стане: трябва да предлагаме, да се преборваме за нови решения, да контролираме; не трябва да приемаме държавата като нещо абстрактно – държавата – това сме ние, и можем да променяме правилата, според които живеем.
ще трябва да се подхожда гъвкаво и разумно – да се търсят ефективни решения в партньорство с всички засегнати и такива, от които можем да почерпим опит; защото с този демографски профил и с общия проблем за достъпност на всички системи ще е много трудно – и повече партньори само ще помогне.
да се търси многообразие и да се държи фокус върху крайния резултат – няма едно решение за всички проблеми, но със сигурност има много и различни решения, които съчетани водят до постигането до добър краен резултат; важното е да има обща визия за този резултат и процесите към него да бъдат открити и включващи за хората.

БЦНП работи за развитие на партньорството между гражданските организации и държавните институции в социалната сфера от началото на 2000 година. Индекса за развитие на гражданските организации за 2018 г. можете да прочетете тук.

---------------

[1] Чл. 14, чл. 47, ал. 4, чл. 48, ал. 2 от Конституцията на Република България.

[2] В България, ако една социална услуга се изпълнява от частен доставчик, въз основа на договор с общината, доставчикът се контролира от общината, инспектората на АСП, РЗИ, НАП, АВ, а може и сметна палата; ако услугата е за деца, ще го контролира и ДАЗД.

*Заглавна снимка: iStock

Публикувано от: