Дежавю с деветгодишна давност

Спомняте ли си едни кадри на хора с увреждания, облечени в затворнически дрехи пред Министерството на труда и социалната политика? Те обиколиха Европа, не само заради креативността на българските граждани с увреждания, а и заради силното и съвършено ясно послание: ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ В БЪЛГАРИЯ СА ОСЪДЕНИ НА ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР БЕЗ ДОКАЗАНА ВИНА! Това се случваше през далечната 2010 година, когато искахме да бъде приет закон за лична помощ. Днес

Още помним 2018 г., която мина под знака на „реформи“ в политиките за хора с увреждания – писаха се промени в действащото законодателство, предлагаха и се приемаха нови закони. Имаше протести в София с шатра зад Народното събрание и пред погледите на депутатите, с палатки в малки и големи градове из страната, с походи  по софийските улици, бунтове в социалните мрежи, талази от подкрепа за действията на протестиращите, постоянно присъствие на темата в медиите с преобладаваща чуваемост за роднините на хора с увреждания, безброй заседания на работни групи в различни министерства, становища на знайни и незнайни експерти, изказвания и дебати в парламента – по комисии и в пленарната зала. Въобще – кипеше реформа отвсякъде!

После дойде времето за „усвояване на реформата“ и всички нейни нововъведения в политиките за хора с увреждания в България. За изненада на мнозина (предимно лаици по темата), но не и за познавачите, от началото на годината гърмят заложените мини, не – това са си направо бомби, в новаторските идеи на „реформираното“ законодателство.

Една от тези бомби е Законът за лична помощ – прокламиран от майките на деца с увреждания и лично от Омбудсмана като нещо невиждано в България и носещо духа на независимия живот! За нас – хората, които живеем с увреждането си – това беше невярно твърдение. Познавайки механизмите на личната помощ в други европейски държави, виждахме уродливостта на българския вариант – изгоден за роднините и безнадежден за самите хора с увреждания. Днес вече е ясно, че хора с тежка телесна зависимост могат да получат около 109 часа лична помощ (по закон!) при реална нужда от 270, за да водят нормален – не изпълнен с глезотии – живот! Има и такива с нужда от 24-часова асистентска подкрепа, за да оцелеят, на които законът ще даде едва около 85 часа!!! Мнозина ще бъдат принудени да лежат в креватите си с дни и месеци! Нищо новаторско, нищо невиждано, никакъв независим живот за хората с увреждания, както обещаваха авторите на закона.

Това е „реформата“ по български?! С това занимаваха обществото през 2018 г., и това ще отчита правителството пред Комитета на ООН по Конвенцията за правата на хора с увреждания?

Примерите са десетки, стотици, а може и хиляди, но си остават невидими! Защо ли? Защото затворът продължава да е на дневен ред като метафора за живота на хората с увреждания в България! Между другото – трима от горната снимка не дочакаха закон за лична помощ и си отидоха от този свят!

За нас, хората в Центъра за независим живот, и нашите приятели и съмишленици в цялата страна има само едно определение за това състояние на нещата в България и то е – ПРЕСТЪПНО БЕЗОБРАЗИЕ! Скъпоструващ саботаж на всяко усилие за прекратяване на престъпното безобразието.

Елате и вижте една малка част от жертвите на българската политика по уврежданията, чуйте техните истории на 9-ти май 2019 г., от 11 ч., пред сградата на Министерството на труда и социалната политика – пак там, където се видяхме преди девет години по същия повод.