Дунавската Европа и гражданското участие

В страниците за българското си детство писателят нобелист Елиас Канети на няколко пъти пише как голямата река, тоест река Дунав, свързва. Споменът се отнася някъде около 1910 г., тоест преди 100 години, което го прави още по-ценен. Русчук на Канети, както още са наричали тогава Русе, е пъстър град. Българи, турци, румънци, арменци, евреи, всякакви малцинства, а и чужди капитали и банки – австрийски, немски, румънски. Чужди консули, смешение на езици.

Бащата на Елиас Канети търгува с жито, градът кипи от живот, защото голямата река „свързва” хората – не само икономически, но и етнически. Свързва ги пролет и есен, лятото корабоплаването е по-трудно, но ги свързва и зиме – по леда се осъществява комуникацията – от България към Румъния и обратно. За радост или за страх – българското момиче, домашната помощничка в семейството на писателя разказва истории за страшни вълци от Карпатите, нахлуващи по леда. Предполагам, че и от румънска страна е имало също такива легенди за заледения Дунав, които е интересно да научим.

Ала не заради тях започнах тези встъпителни думи за деня на Дунав и гражданското участие със спомен за Канети.

А заради една друга реплика от мемоарите на нашия нобелист, както сме свикнали да го наричаме в България: „Непрекъснато по Дунава хората отиват и се връщат в Европа.“  Разбира се, че Русе е в Европа. Както и другите ни големи дунавски градове Видин, Свищов, Силистра.

Ала така се е казвало тогава, а и по-късно – „отивам в Европа, идвам от Европа“ – на български или румънски, както го цитира Канети в книгата си, съответно на немски или френски.

Струва си да се замислим над това по друг начин – отвъд териториалните граници. Голямата река  влива в себе си Европа, но, забележете, чрез участието и съучастието на хората – от извора до делтата си.

Чрез това си съ-участие хората от Подунавието са европейци. И реката повече ги е съединявала, свързвала е тези множество региони – днес, ако не се лъжа 28 на брой. Течението ѝ е интегрирало, а не е дезинтегрирало. Приобщавало е, а не е отхвърляло.

В една определена епоха, в други времена, които мнозина тук в залата помним, беше друго. Озовавайки се на брега на Дунава, на една и съща река, ни се струваше, че Виена е също толкова далеч, колкото и Южния или Северния полюс. Реката се превръщаше в бариера, не просто в граница. Така беше по времето на Желязната завеса, разделила на две континента.

Времето също може да се оттегли като река, да се дръпне, да се оттегли на края на запад и после пак да връхлети на изток.

В наши дни, когато популизми и национализми са в прилив, когато черни облаци надвисват пак над Европа, не е зле да се замислим над всичко това – за разобщеността между хората. За това, че реката, която ни свързва, изисква участие, а и предполага мостове. Каквито вече два моста, имаме например изградени с Румъния, а е време да помислим за трети.

Но да не мислим само за инфраструктура. В ден като днешния е редно да си помислим за хората, за онова, което можем да свършим, ако си подадем ръце.

Редно е да се замислим и над друг един парадокс. Обикновено – в днешно време – Северът и Западът са символ на прогрес, а загрижеността и тревогите са винаги за развитието на Юга и Изтока.

В България не е така. Кажем ли Северозапад, това звучи скръбно. Северозападна България, част от онази дунавска България, описана от нобелиста Елиас Канети, от ядрото на европейското, е до голяма степен символ на усещането за изоставане, за бедност.

Защо е така? Защо навремето това е било напредък, било е Европа, а днес не е така?

Нямам географски аргумент. Няма логика географията да се е променила. Хората са се променили. Настъпило е някакво „свиване”. Гражданите са престанали да виждат онези перспективи, които поколения преди тях, много преди тях са виждали и са осъществявали.

Прекъснати, а и трудно възстановими са редица естествени връзки в региона. Винаги за град като Русе връзката с град като Букурещ е била от съществено значение. Географски разстоянието е 60 км. Толкова е по картата. А каква е дистанцията между гражданите от двата града, между онези, които могат да изградят истинските връзки, общите проекти, важни за бъдещето на хората?

България не е остров. Румъния, Сърбия, Австрия, Германия и другите дунавски държави също не са острови.

В мечтата за остров може да има нещо глобално, нещо от несбъднатия за мнозина копнеж по морските ширини, от историческите ни тежнения да граничим единствено със себе си, потопени в безбрежността на историята като океан, но и укрити в нея. Възможността за остров е перманентна антиутопия (справка – постапокалиптичния роман „Възможност за остров“ на Мишел Уелбек). Представете си какво щеше да е наистина, ако обитавахме остров?

Съответни на това са и нагласите ни, дори принадлежностите ни. В което няма нищо ново. Връзките и противопоставянията между сушата и водата са осмисляни още от Херодот и Тукидид, изследвани са от Джамбатиста Вико, Джон Лок или Теодор Момзен.

Ала не сме остров. Предглобалният порядък е винаги сухоземен. Глобалният – потопен в океана на новите дигитални реалности. Ала зад всичко това са гражданите – онези, които действат, насочват процесите.

Всички ние сме граждани. Което означава хора на участието. Хора на промяната. Хора, снемащи границите. Европа е тъкмо такова усилие във време, когато продължават да се издигат нови граници и  нови ограничения.

И тъй като започнах с една историческа препратка, ще завърша такава. С историята за картички с дунавски печат, които от дълго време издирват пред очите ми запалени колекционери. Знаете, че има хора, които събират картички с градове, друг цветя, трети исторически личности и какво ли не още. Има и такива, които събират картички от дунавските градове, купуват си ги по интернет от други дунавски държави.

Но най-ценни, казаха ми, били картичките с дунавската поща. Това са картички от началото на ХХ в. до преди Втората световна война. Пощата, превозвана с чували от корабите по Дунава, се подпечатвала със специален печат, полаган в средата на голямата река – нито български, нито румънски, нито сръбски, нито австрийски. Печатът бил дунавски и днес колекционерите се избиват да търсят такива картички.

Приемете, като спомен от днешната среща, че това е бил печатът на общото участие. Заличаването му е отворило вратата към големи и пак общи беди.

Нека не забравяме за това днес, когато в деня на Дунав обсъждаме гражданското участие.

Защото то е и отговорност.

Тони Николов