88% от родителите смятат, че шамарите са неефективно възпитателно средство, но въпреки това 2/3 са го прилагали, показва проучване на Национална мрежа за децата

88% от родителите осъзнават, че шамарите са неефективно възпитателно средство, но голяма част от тях продължават да ги прилагат. Въпреки че използването на физически наказания намалява през последните 5 години, около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики като пространствена изолация, ненамеса при опасност от нараняване, причиняване на дискомфорт чрез стоене в неудобна поза или подлютяване. Делът на родителите, които системно прилагат подобни практики, е около 1/4.

Това показват данните от национално представително проучване, проведено от Агенция Ноема по поръчка на Национална мрежа за децата в цялата страна, което включва както родители, така и млади хора/ бъдещи родители и деца. Изследването представя и сравнителна информация с данните от проучване, проведено преди 5 г. от агенция ЕСТАТ.

Участниците в изследването споделят, че прибягват до тези средства в момент на афект, безсилие и когато се страхуват, че ще загубят контрол над негативното поведение на детето си. Около 30% от родителите споменават гняв и обида като причини за прилагане на телесно наказание. Все повече родители осъзнават вредните последици и съответно, оценяват негативно прилагането на телесни наказания и други травмиращи практики. Нагласите по отношение на телесното наказание се променят към по-умерени и по-малко противоречиви, но остават в голяма степен консервативни. Тревожен е фактът, че „твърдите“ привърженици на телесното наказание остават константен дял от настоящите и бъдещи родители.

Важно е да се отбележи, че респондентите възприемат като по-травмиращи и по-срамни „възпитателните“ методи, причиняващи емоционални щети на децата – обиди, постоянно крещене, омаловажаване и подценяване. Това, заедно с обществената неприемливост, е една от причините подобни практики да се прилагат по-често вкъщи, отколкото на обществени места.

Институционалната среда също не се справя добре с премахването на телесни и сходни наказания. Изследването потвърждава, че в училищата и детските градини подобни практики са също често разпространени: 41% от родителите споделят, че децата им са потърпевши от вербално насилие; 22% – свидетелстват за телесно наказание като удар или причиняване на болка, а 14% – за практики на игнориране.

Проучването показва, че е налице срив в доверието към държавата като към легитимен агент, гарантиращ правата на децата. Делът на родителите и младите хора, които биха се обадили на тел. 112 при малтретирано дете, е намалял съответно с 22 и с 30 пункта; държавните институции не се разпознават като подпомагащи родителите в осъществяването на позитивно възпитание. В същото време, обаче, се наблюдава стремеж към повишаване на обществената отговорност – намалели са отрицателните нагласи към намесата на странични наблюдатели и съобщаването в случай на насилие към дете. Докато през 2013 г. 80% от хората са смятали, че намесата в семейните разправии на други хора води само до неприятности, то през 2018 г. делът им е спаднал на 56%.

Проучването установява още чувствително повишаване на нивото на тревожност сред родителите и младежите през последните 5 години. Ако пред 2013 г. хората, които са оценявали своето населено място като „най-безопасно“ или „по-скоро безопасно за деца“, са били около половината от респондентите, днес те са около 40%. Преди 5 г. агресията между децата изобщо е отсъствала от списъка на най-сериозните рискове за децата в България. Днес тя е поставена на първо място по опасност от родителите, заедно с разпространението и злоупотребата с вещества като алкохол, цигари, наркотици. Днес най-често идентифицираните рискове за децата в България са разпространението и злоупотребата с вещества (алкохол, цигари, наркотици), агресията между децата, опасността от инциденти и катастрофи и лошата приятелска среда.

Тези комбинирани фактори водят до тенденция детето и възпитанието все повече да се свързват с напрежение и стрес, отколкото с щастие и удовлетворение. Причината за това са все по-големите изисквания към родителите как да осъществяват възпитанието, на фона на все по-голямата им самотност в това предизвикателство. Ако по времето, когато днешните родители са били деца, възпитанието се е възприемало като отговорност на цялото общество, днес то се възприема като задача единствено и изцяло на родителите. В големите градове тези тенденции се усещат по-ясно, поради по-напрегнатия ритъм на живот и относително по-малката помощ, която получават родителите от страна на разширеното семейство. Повишената тревожност за децата и по-голямата отговорност на родителите имат като резултат стремеж към по-голям контрол върху детето във всички основни аспекти на неговия живот.

Общуването с децата се превръща във все по-голяма ценност, но и все по-остро се усеща нейният дефицит. В сравнение с данните от 2013 г. видимо намалява времето, което родителите прекарват с децата си. Времето, отделено за общуване, заема най-малка част от родителското време за децата – около 14-15%.

Напрегнатото ежедневие, дефицитът на време и на адекватна помощ са предпоставки за неразбиране на причините за нежелано поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение. Около 2/3 (67%) от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем. В същото време, едва 30% от родителите са търсили информация във връзка с проблем с дете. Име на конкретна организация или институция в помощ на децата са в състояние да посочат около 5-6%.

Обществените институции с потенциално отношение към подкрепата на възпитателния процес не се припознават като полезни за родителите, а като безучастни към потребността от подкрепа или като по-скоро санкциониращи, отколкото помагащи.

Проучването се реализира в рамките на проект „Да отворим нова страница – Движение в помощ на деца срещу физическа заплаха и емоционална репресия“, който се изпълнява от Фондация П.У.Л.С., Перник. Партньори по проекта са Национална мрежа за децата, EVRIS – Исландия, UMAR – Португалия и Hope for Children – Кипър. Проектът се финансира от Програмата за правата, равенството и гражданството на Европейския съюз. Целта на проекта е, следвайки добрите практики от Исландия, да се създаде и пилотира програма в 3 държави (България, Португалия и Кипър) в посока на признаване и овластяване на децата и техните родители, както и на институциите за прекратяване на моделите, при които се използва телесно наказание и емоционално насилие над деца, както и на иницииране на процес на самосъзнаване на личната стойност на най-младите членове на обществото.

Презентация на проучването (PPT)