Аз, пожарникарят!

Сбъднах  мечтата си и днес съм пожарникар. Имаше години,  в които спортът ме държеше настрани от тази мечта. Днес се замислям, че една контузия беше причината да сбъдна мечтата си, а сбъднатата мечта доведе до едно голямо разочарование и още по-голямо вдъхновение.

Сбъдвайки мечтата си, видях, че да си пожарникар в България, означава да си самотен, незабелязан и неоценен… герой си единствено в очите на близките си, а подкрепа получаваш единствено от колегите. Разочароващо е да видиш хора,  които повече от 20 години са горели с професията, гасейки огъня и вместо да бъдат модел за подражание и обект на уважение  са потискани от началниците, неразбрани от близките си и незабелязани от хората. Сблъсъкът с реалността, който изживях след като сбъднах мечтата си беше страшен, но после… после чух звънеца и трябваше да изляза навън. И всичко се промени. Тези, които се чувстваха незабелязани и неоценени, рискуваха живота си, изваждаха хора, спасяваха семейни албуми. Те се превърнаха в единствените хора, с които можех да споделям, защото няма как да кажа на семейството си, че съм отишъл да гася пожар и са ме посрещнали с нож или пък, че съм търсил човешка глава. Тези, които могат да те разберат и с които можеш да говориш са колегите. Те се превръщат не само в опора, но и в юмрук. С тях влизаш в разпадащи се сгради и са единствените, които пазят гърба и живота ти.

Вече 5 години съм пожарникар и въпреки, че се очаква, че с времето свикваш с рисковете, винаги има нещо, което те изненадва и ти показва, че имаш още много да учиш. И до ден днешен, времето от биенето на звънеца, до пристигането на адрес е времето, в което адреналинът в кръвта е най-висок, защото никога не знаеш къде отиваш и какво ще видиш. Докато си в камиона, сърцето ти е в гърлото. Трепериш все едно си на стадион и ти предстои  участие в състезание, но не знаеш нито в каква форма си, нито какво е изпитанието, пред което се изправяш. Спокойствието идва в момента, в който водата тръгне и останеш сам с огъня.

Има случаи, които разтърсват, разплакват, променят…има случаи, които никога не се забравят и колкото и да си силен, не успяваш да сдържиш сълзите си. И аз имам такъв случай, който на фона на ситуациите, в които съм попадал изглежда не толкова фрапиращ, но за мен той бе изключително разтърсващ. Спомням си, че имаше много вода в каналите и едно момиченце беше повлечено от нея. Когато я извадихме и свалих якето си, и й го дадох, за да се стопли тя ме хвана за ръката и усетих всичките й емоции – страх, безпомощност, ужас. Тя ме гледаше, а емоциите й преминаваха като електричество през мен. Тогава не издържах и се разплаках. Никое дете не заслужава да попадне в ситуация, в която изпитва този ужас и изживява този кошмар.

Замислял съм се да спра и то нееднократно, но не мога. Това е моята професия, характера ми, същността ми… Мога да работя хиляди работи, но да съм пожарникар  - това са сърцето и душата ми. Знам, че където и да отида на друго място – няма да се чувствам добре. Няма да съм себе си. Да напусна означава да се предам, а аз не съм от хората, които се отказват. Аз съм различен и винаги съм бил такъв – спортист сред пожарникарите и пожарникар сред спортистите. Различен съм, защото не се оплаквам – имам две ръце и сърце и имам способността и възможността да променям нещата, които не ми харесват. Някои хора не си вършат работата, което не означава, че ние не трябва да вършим своята, защото човек няма право да има претенции, ако той самия не е коректен с хората около себе си и най-вече със самия себе си. 

Много ми се иска хората да спрат да се оплакват и да видят нещата такива, каквито са. Мечтая си хората да започнат да ценят труда на другите, защото да не зачиташ и да не уважаваш  труда и усилията на другите е опасна тенденция, която за съжаление придобива все по-големи размери. А е толкова лесно, просто трябва да бъдем добри със себе си и един с друг. Безплатно е да сме добри – това не зависи от началниците, а от нас. От нас зависи как и в какъв свят ще живеем.

И да, понякога се страхувам. Страхувам се, че ще се огъна. Страхувам се, че някой ден може да стана самотен и циничен герой като част от моите колеги, но все още около мен е пълно с хора, които са не само колеги, но и приятели.

Преди време претърпях тежък инцидент. Бурята беше толкова голяма, че  докато рязах едно дърво – друго падна върху мен. Изгубих съзнание. Когато се събудих колегата беше покрил тялото ми със своето. Около него, във въздуха, се носеха огромни, няколкометрови клони, а той ме пазеше в бурята от клоните,  плачеше и не спираше да повтаря „Жив ли си?“. Рискува своя живот, за да спаси моя.  И си мисля, че ако бях в ситуацията на своя колега, това би ме огънало и би ме променило, но единственото нещо, което би ме накарало да си тръгна е ако тези колеги изчезнат. За такива хора си струва! Всичко!