Дългът, който...

Той се казва Стоян и живее в Константиново.

Потопът на 16 май 2016 г. го завари с пазарска чанта и на път към къщи.

Виждаше, че вали, но не подозираше, че водата може да залее селото, а и не беше чувал нищо за наводнения.

Разбра, че се случва нещо по виковете на хората. Обърна се и видя, че те сочат надолу към дерето, а там имаше много къщи. Затича се и докато се приближаваше към бурната вода пред погледа му минаха десетки картини и спомени –спомни си загиналите хора, плачещите майки, издавените животни, но най-вече си спомни за тежката борба със стихиите и  моментите на безсилие, в които беше попадал. Молеше се водата да не е толкова страшна и да може да направи нещо и да помогне.

Слезе почти до дерето и видя баба Димка. Тя не викаше за помощ. Беше застанала на едно островче, гледаше хората, които се събираха от другата страна на водата и тихо хлипаше. Сгушена и превита на две, гледаше как водата беше погълнала всичко. Осъзнаваше, че е въпрос на минути водата да повлече и нея.

В този момент, Стоян завърза около кръста си едно от въжетата, които мъжете до него държаха, завърза края му в едно дърво и тръгна през водата. Тя го повличаше, но той знаеше и имаше опит в справянето със стихиите. Гледаше напред, стъпваше смело и гледаше баба Димка в очите. Не броеше крачки и не мислеше за рисковете, а бързаше, защото знаеше, че водата приижда за секунди и животът на баба Димка зависеше от това колко бързо ще стигне до нея. Когато отиде на островчето и я хвана, тя затвори очи, мълчеше и стискаше ръката му с неописуема сила. Пусна го, когато беше вече на сигурно място, далеч на сушата.

Баба Димка днес чисти къщата си, а Стоян е на работа. Стоян е пожарникар, но на 16 май 2016 г. почиваше. Той знае, че или си пожарникар и го носиш в сърцето и кръвта си или не си за тази работа. Той знае, че да си пожарникар е призвание, а да спасяваш хората – дълг, а дългът няма работно време!