Изживяването "Подари ми история"

Казвам се Габриела и съм участник в „Международната награда на херцога на Единбург“ в България, а за по-кратко „Наградата“.

Наградата е програма за личностно развитие на младежи на възраст между 14 и 24 години. Всеки участник в Наградата извършва четири дейности, а именно – спортува, учи някакво умение, участва в доброволческа инициатива и отива в планината на експедиция за няколко дни. Наградата има няколко нива, с които всеки участник може да се предизвика –  Бронз, Сребро и Злато. Разликата между тези три нива е времето на извършване на дейностите.

Най-краткият период, в който си участник в Наградата, е 6 месеца. Аз съм участник на ниво „Бронз“.

Искам да Ви разкажа за моето приключение в Наградата и по-скоро за едно от нещата, които правя, а именно моето доброволчество.

Изборът ми на доброволческа дейност не беше лесен, тъй като има много интересни инициативи в последно време, които можеш да правиш, но не беше и труден. Бих казала, че нещата се случиха по най-добрия възможен начин. Зад този мой избор седи човек, с който се запознах по време на Наградата. Всъщност тя се явява мой Лидер, важна част от моята Награда и моето израстване като зрял човек.

Избрах за доброволчеството си да помагам на „Подари ми история“ – инициатива, която улеснява достъпа на хора с нарушено зрение до света на книгите. Идеята, която стои зад каузата, е да събере на едно място хора, които обичат да четат и които искат да помогнат за едно добро дело. Това, което инициативата прави, е да събира произведения, прочетени на глас и записани във файл .mp3, след което тези записи биват качени в сайта на „Подари ми история".

Зад името „Подари ми история“ седи малък екип от ентусиасти. Единият е Сашо, който е и организаторът на инициативата. За него бих казала, че е принципен човек, който желае и иска нещата да се случват така както трябва, или по-точно така както той иска. Той е много отзивчив, готов винаги да се отзове. Сашо с цялото си сърце е прегърнал идеята на „Подари ми история“ и аз вярвам, че неговия труд ще се увенчае с успеха, който иска самият той. Това, което той прави е да насърчава все повече доброволци да се включат към инициативата като общува с тях активно. Отделно се занимава и с още едно-две неща.

Иван, от друга страна, е душата на компанията. Едно, че е учител, друго, че е писател и трето е мечтател. Той е човек-уникат, странен по своя си начин, а най-странното нещо е, че пие минимум 20 кафета на ден. Представяте ли си? Не, нали? Е, и аз не бих приела това за истина, ако не го бях видяла с очите си. Такива хора са рядко срещани и съм много благодарна за възможността да се запозная и да общувам с него. Неговата отговорна задача е да подпомага доброволците в монтажа на записите и да ги качва в сайта на „Подари ми история".

И двамата са незрящи, но това не ги спира да искат да направят пространство, препълнено с много книги. Спокойно бих казала, че те са мултифункционални и се занимават поне с 3-4 дейности, които увенчават с успех. Сформирали са чудесен екип, усмихнати са, отворени към предизвикателствата и готови да приемат при себе си следващата група доброволци.

Това, което аз правех в инициативата, е да монтирам записи, да общувам с доброволци и да ги напътствам и подпомагам, доколкото мога, както и поддържах фейсбук страницата на инициативата.

Сега си задавам въпроса какво всъщност научих. Знаете ли какво? Научих много. Научих, че хората с нарушено зрение не са по-различни от всички останали. И те са хора, които искат да учат и да се развиват, и те са хора, които искат внимание и грижа. Научих се да вървя редом до тях и да ги подпомагам. И знаете ли, не е страшно, дори е приятно и забавно, но разбира се е и много отговорна задача. Разбрах, че те не желаят да бъдат третирани като различни хора. Искат да бъдат приемани, такива, каквито са. Понякога и се обиждат, ако решиш много да нахалстваш и помагаш. Ако имат нужда от помощ, те сами ще си я поискат. Научих, че тези хора знаят много и могат да ти дадат много, стига да искаш да си вземеш.

Доброволчеството в „Подари ми история“ ми показа света на хората, които не могат да го видят с очите си. Бих казала, че пораснах, тъй като до преди този момент аз нямах и не съм си и представяла, че ще се запозная с толкова прекрасни хора. Научих се да приемам чуждото мнение и да се съобразявам с другите. Научих се да приемам всичко, дори и трудностите, с усмивка. Разбрах, че „Благодаря“ е важна дума, която може да ти отвори много врати. Липсата й може да ги затвори. За един доброволец е изключително важно да се чувства оценен, не го ли почувства, нещата няма да се получат, нито за него, нито за отсрещната страна. Доброволчеството е възможност, която може да те отведе на прекрасни места и да те срещне с прекрасни хора. Аз съм доброволец и вярвам, че винаги, под една или друга форма, ще си остана такъв. Да правиш добро, дори и малко да е, е нещо, което те кара да се чувстваш жив и щастлив.

След тези 3 месеца аз се чувствам заредена с много енергия и ентусиазъм и готова да приема следващата възможност с отворени ръце. Благодарна съм, че се срещнах със Сашо и Иван, както и за уроците, които по един или друг начин си взех от тях.

Ако трябва да опиша само с няколко думи моето доброволчество, те ще са – подарени усмивки, откраднати моменти, научени уроци.

P.S. Ако съм ви заредила поне малко с историята, която ви разказах, не се двоумете, ами със Сашо и Иван се свържете и произведение запишете!