11 февруари – Световен ден на болните

По предложение на Свети Йоан Павел II, направено една година след получаването на диагнозата „Паркинсон”, през 1992 г., на 11 февруари, светът насочва своето внимание към страдащите от различни заболявания. Акцентът на този ден обаче е както върху болестта и боледуването, така и върху онези хора до болните – близките, многобройния медицински персонал, католическите организации, вярващите, цялото гражданско общество, които със своите грижи и съпричастност облекчават техните страдания. Дълбокият смисъл е повече да се говори за близостта, за душевното обгрижване и вярата на страдащите, отколкото за самата болест.

„Каритас” полага грижи за болни възрастни хора вече повече от 13 години чрез услугата „Домашни грижи”. Когато посещават своите болни, сътрудниците към Домашни грижи на Каритас не само облекчават физическата болка, но с усмивка и топла дума отнемат тъгата, разсейват самотата и осмислят монотонните и не леки дни на старостта им. Те успяват да превърнат физическата немощ и болка на възрастните хора в един положителен повод за приятелски срещи и приятни разговори.

Предлагаме на вниманието ви една от многото красиви лични истории, които илюстрират тази близост:

Счупена ръка, болящ кръст, фотьойл и много книги – ключът към едно ново приятелство

Веска Дерменджиева е на 83 години, живее в град Пловдив. Тя е един от възрастните хора от града, на които сътрудниците към Домашни грижи на Каритас в Пловдив помагат да изживеят старините си достойно.

Веска обича да прекарва времето си в четене. Чете Библията. „Обичам да чета книги и съм натрупала много. Всички са на библейска тематика. Имам си свое кътче в дома – любимият ми фотьойл, с масичка до него, където мога да прекарам часове в четене. И като изчезна, всички знаят какво правя.“ – разказва за своето ежедневие баба Веска и се оглежда, обръщайки поглед към Галя – медицинската сестра от Домашни грижи на Каритас. „Галя, нямам музика, нека някой да попее.“ – смее се, сигурно й се иска и да потанцува при това мило посещение на Галя и Гери – сътрудниците на „Каритас”, които тя приема като част от своето семейство. „Преди време имах куче, пудел, много хубаво, от Гърция ми го бяха донесли. Обичах го, но вече го няма.“ – разказва тя, а после мигновено потъва в мислите си далеч в годините, за да изкара оттам най-хубавите от тях.

„До последно работех, до седемдесет и няколко години. Но една сутрин, на път към работата, паднах на релсите, линията минавах и си ударих главата. Тогава дъщеря ми каза „Стига. Няма да работиш повече!“, а можеше и досега да си работя, ако не бях паднала, но... Мислех, че няма да доживея до 80 години, а то виж какво стана.“ – отново с усмивка казва тя. „Дъщерята живее в Америка. Там е вече 10 години. Идва си понякога, а иначе държим връзка по телефона. Тя има две деца, които тази година завършват, момче и момиче, досега са идвали само веднъж в България. Имат двойно гражданство. Дъщеря ми и мъжът й са все заедно, помагат си, много се разбират.“

„Докато работех, не знаех болест. Сега, краката ме болят, то ту те, ту друго се обажда. И ръката, и кръстът, и сърцето. И много забравям, сложа нещо някъде, после обикалям да го търся, не мога да го намеря. Стар човек вече... Но би било хубаво, ако може, ето така – като Галя, да идват, от време на време, разни хора. Много съм доволна от Галя и Гери, много.“ – отново с усмивка споделя баба Веска.

Галя идва от около година и половина при баба Веска. Тогава тя е била със счупена ръка. „И кръстът много ме болеше. Аз сядах ето тук, на фотьойла – сочи любимия си фотьойл баба Веска. - И Галя се грижеше за мен.“

„Денят на баба Веска преминава под лечебен режим. Тя пие много лекарства, най-вече за сърцето и за паметта, защото много забравя.“ – започва да разказва Галя, но баба Веска бързо я прекъсва: „И като взема да чета, не мога нищо да запомня. И си викам – защо ли чета сега, да си губя времето?“

„Датата за пенсията защо не я забравяш?“ – пита я Галя закачливо.

„А, след някоя и друга година ще я забравя и нея.“ – оптимистично й отвръща баба Веска.

„Няма. Нали затова пиеш хапчета? Просто книгите не са ти интересни, затова не ги помниш.“

„Тези, които ги чета са интересни, нали са за Бог?“

От дружеския им разговор, от шегите им една с друга прозира толкова много близост и топлина, колкото има между много близки приятели или дългогодишни партньори, които отдавна са надживели сериозността във взаимоотношенията си и им е останало само наслаждението от общуването с другия.

„Много е хубаво и да не работиш, да можеш да разполагаш с цялото си време. Да си бъбриш с близки и приятели по телефона. Понякога ми е скучно, но рядко.“ – разсъждава баба Веска върху житието и битието си, но отново успява да облече сивотата на еднообразието в приключенски одежди.

За „Каритас“ и „Домашни грижи“ разбира от своя приятелка, която след преживян инфаркт и престой в болницата получава грижи именно от сътрудниците на „Каритас”. Приятелката й казва: „Защо не потърсиш и ти подкрепа от „Каритас“?“. Така и става, баба Веска се обръща към „Каритас“ в онзи момент, когато е със счупената ръка. Тя така или иначе е мислела да потърси някого да й помага, но не си е представяла как ще се довери на непознат. Като чува от своята приятелка, се доверява и оттогава домът й се посещава не просто от медицинска сестра, а от близък, защото с Галя много бързо намират общ език. Галя е наясно не само със здравословното й състояние, но и с всичките й семейни връзки и роднини, за които често си говорят двете и по женски обсъждат. Това приятелство продължава вече година и половина.

Когато не е потопена в някое от ежедневните си занимания, баба Веска просто включва електронната си рамка за снимки, която е получила като подарък от дъщеря си. А оттам започват да се появяват едни след други: дъщеря й, внуците и зет й. И спира да й бъде както скучно, така и самотно. „Имам толкова снимки, че цяла нощ да ги гледам, няма да свършат.“ – хвали се баба Веска, държейки в ръцете си цялото си многолюдно семейство, усмихващо се от всяка фотография.