Професия Родители

Какво е да отгледаш едно дете, а след това да се разделиш с него, да му помогнеш в най-трудните мигове, а години по-късно да не знаеш какво се е случило. Звучи трудно, дори невъзможно, но за приемните родители това е животът и те го приемат с радост, защото знаят, че са дали шанс за по-добро бъдеще на „техните" деца. За трудностите, за пътя, за усмивките и надеждите, разговаряме с Магдалена Цветкова, която заедно със съпруга си Огнян са приемни родители, а вече и осиновители.

„Още преди да създадем семейство със съпруга ми, мислите и действията ни са били насочени към приемната грижа и възможността да помагаме на изоставени деца или такива в нужда. Гледали сме в една посока без дори да се познаваме. За известно време Огнян е бил доброволец към една от организациите, които се занимават с проблемите на децата - „Движение на българските майки." Аз самата започнах да се интересувам дали мога да стана доброволец или приемен родител. В момента, в който се оженихме се оказа, че и двамата имаме една мечта – да помагаме на онези, които имат нужда. Знаехме, че самата работа няма да е лесна, а и е отговорна, защото е изключително важно кой подкрепя децата по пътя им към едно по-добро бъдеще. Така вече 5 години сме приемни родители, а отскоро и осиновители", разказва Магдалена. През техния дом до момента са минали 8 деца, всички на възраст до 3 години.

„Първо бяха братче и сестриче, които са успешно осиновени в България. След това дойдоха тризнаци, които също получиха своя шанс и заминаха с новите си родители в чужбина. Последното ни осиновено детенце днес също живее извън София, след като го гледахме година и половина. Сега у дома имаме момченце и момиченце. Госпожицата е съвсем малка, а той е на две години и осем месеца – едно от последните деца, които фондация „За Нашите Деца" изведе от вече затворения Дом за медико-социални грижи „Света София", разказва Магдалена. Тя споделя, че това е животът им – посрещат едни, изпращат други, съпреживяват техните истории, красивите и тъжни моменти. От януари тази година при тях е и Богдан, но не като дете, което ще ги напусне, а като постоянен член на семейството, тъй като те го осиновяват.

Другият сериозен проблем е реинтеграцията. Много приемни родители се отказват именно поради тази причина, защото ти гледаш едно дете, даваш му всичко от себе си, а се случва така, че то бива връщано при биологичните си родители, които понякога го вземат не от обич, а водени от други подбуди. Това е тежък момент за детето, защото то веднъж е било откъснато от средата по желание на родителите, после влиза в един съвсем различен и добре уреден дом, а накрая отново бива върнато на едно не толкова добро място", споделя Магдалена.

Прекрасно е, когато имаме връзка с осиновителите, както е със семейството от провинцията. Чуваме се с майката, говорим си, знам, че детенцето е добре. Невинаги обаче е така. Има семейства, с които не знаем какво се случва. Въпреки това съм убедена, че сме направили най-доброто, защото дори в нашия дом като приемни родители децата невинаги са спокойни, защото никога не знаят какво ги очаква, кога ще бъдат осиновени, къде ще отидат. Те са тревожни. Ето защо когато намерят нов дом, това чувствоизчезва, успокояват се. Това ни дава сили да продължим. Защото, въпреки че не знам каква е съдбата им, съм наясно, че съм им помогнала в най-трудните мигове от техния живот, че съм си свършила работата. Законът не ни позволява да се виждаме с тези деца. Това може да стане само, ако запазим добри отношения с новото им семейство. Понякога разчитам на Фейсбук, за да видя, че всичко е наред", споделя Магдалена.

Богдан е прекрасно дете, което се чувства добре у дома. Може би за това помага и фактът, че не е сам, а има още двама малчугани. Известно време се чудихме дали да променим името, с което го беше записала майка му – Исус. Името е хубаво, но като се вземе предвид тежката обществено-политическа обстановка в световен план и нарастващата опасност от религиозни противоречия, както и фактът, че у нас толерантността не е толкова голяма, решихме да го кръстим Богдан. Не искахме да му се подиграват нито в детската градина, нито в училище. Много хора ни казваха, че най-близкото до Исус е Христо, но със съпруга ми искахме да му дадем име, с което да му покажем, че той е нашият дар от Бог. Разбира се, когато навърши 18 години, ще може да промени името си, както пожелае.

От фондация "За Нашите Деца" благодарим на прекрасната Мая Ковачева от https://clinica.bg/ за вдъхновяващото интервю!