Усмивката на Лучия

"Дните на нашия живот са седемдесет години, при по-голяма сила – осемдесет години, а най-доброто време от тях е труд и болест, защото минават бързо, и ние излитаме."

Тези думи от псалм 90 ни напомнят, че след годините на младостта и разцвета на силите, професионалното и семейно реализиране, неусетно достигаме и до старостта, финалът на нашия земен път. Обикновено хората предпочитат щастливите развръзки в разказите и филмите. В реалния живот обаче не винаги всичко свършва с хепи енд. Някой беше казал, че зрелостта на едно общество се определя от начина, по който се отнася с възрастните хора. За това сме длъжни да допринесем всички: като държава, като общество, като личности. Най-малкото и заради себе си, защото утре ние ще станем възрастни хора. Дължим им го и заради всичките години, в които усърдно са се трудили, изграждайки България, за да може децата им да живеят в по-уредена държава, при по-добри времена. Сякаш в тъжните физиономии на старите хора, които срещаме по улиците, се вижда тъгата по ограбеното достойнство. Защото основната грижа на повечето от тях е да не са в тежест на никого. А мизерните пенсии, скъпите лекарства, недостъпните услуги и развлечения, консуматорското общество, което презира тези, които не могат да потребяват и да изпъкват, ги принуждават да се превръщат в просяци и да изживеят последните си дни огорчени, често самотни и изоставени.

Лучия Христова е на 87 години. Живее в неголям приветлив апартамент в кв. „Хаджи Димитър" в София. Близо четиридесет години е работила като машинописка в Министерство на транспорта. Сега прекарва по-голямата част от дните си вкъщи. Обича да се връща към спомените. На масата в хола й има много снимки. С радост ми ги показва, защото всъщност те разказват за живота й. Един от фотосите е снимка с майка й и сестра й. Родена е във Варна, сестра й е била сляпа, имала е и брат. По-късно се преместват в София. Там Лучия завършва Френския колеж към Католическата църква.

Омъжва се за Костадин Филипов, футболист. Оттук идва и подчертаният й интерес към спортните предавания и вестници, нехарактерен за нежния пол. Питам я „от кой отбор е" и тя категорично заявява, че е от „Левски", защото Коцето, мъжът й, е играел там. Днес не страда много, че сините не са във форма, „не може винаги да си първи" – казва възрастната дама. За съжаление съвместният им живот е кратък. Коцето умира млад, само на 39 години. Ракът разделя младата Лучия от съпруга й. „Хубав беше, много хубав" – спомня си тя с носталгия. Двамата нямат деца. Затова днес Лучия може да разчита само на племенницата си, която живее в Америка. С нея и с футбола е свързан и един от най-хубавите й спомени. „През 1994 г., когато българите станахме четвърти в света, гледах един от мачовете на нашите момчета на световното. Беше страхотно, толкова викахме на стадиона." „Разбира се, ако племенницата ми не беше поела разноските" - добавя възрастната жена - "това нямаше да бъде възможно".

Вече преминала осемдесетте, Лучия среща Рангел, също възрастен и самотен човек. Между двамата се ражда истинско приятелство. Те решават да заживеят заедно, за да споделят дните си. „Ходехме навсякъде, водеше ме на разходки" – разказва тя. За съжаление преди четири години и Рангел си отива от този свят.

Питам Лучия как минават дните й и коя е най-голямата й болка. Отговаря, че "гледа предимно телевизия". А най-много я мъчи самотата. Не търси много съседите от входа, защото не иска да притеснява хората. До леглото й, на малка масичка е поставен телефонът. Там тя чака да се обадят племенниците или някоя приятелка. От тези, които са останали живи. Показва ми тефтерчето с телефонните номера, но преглеждайки имената се оказва, че повечето й познати вече са си отишли.

Загрижени за нея, племенницата й от Америка и синът й, Пламен, решават да се обърнат към „Домашни грижи", услугата за помощ за възрастни самотни и болни хора на „Каритас". В началото Лучия категорично отказва. „Мислех, че ще мога да се справя сама" – обяснява тя. – "А и не исках чужди хора вкъщи". Скоро обаче се оказва, че все пак има нужда от помощ. „Племенницата й много я обича" – казва Натали от „Каритас". "Това лято, когато си беше дошла от Америка, стоя две седмици при нея, извеждаше я. Но живее твърде далеч". В момента помощта на медицинските сестри от Домашни грижи на Каритас е жизненоважна за Лучия. Те се грижат да си взима редовно лекарствата, да се храни вкусно и здравословно, подреждат дома й, водят я на разходка. След дълги и упорити усилия от страна на Сашка, Мариана и Натали, през ноември Лучия заминава за седмица в луксозен санаториум в Банкя. Те подготвят старателно багажа й, закарват я, а после я прибират обратно. "Без тях това не би било възможно" – признава възрастната дама. Всеки ден тя с нетърпение очаква сътрудниците на „Каритас" да дойдат. Те й осигуряват не само физическа помощ, но й носят най-вече добра дума и компания. Превърнали са се в нейното семейство. Докато разказва историята си, от време на време, Лучия се натъжава. Споделя, че "си мечтае Господ да я прибере, за да види отново приятеля си Рангел". Тогава Натали я моли да изпее песента "Санта Лучия". Тя запява и на устните й се появява усмивка...

Папа Йоан Павел II определя възрастните хора като "мъдри експерти, обогатени от житейските перипетии. Да им обърнем гръб, означава да отхвърлим миналото в името на една модерност без памет". Ако повече хора подпомогнат услугата "Домашни грижи на Каритас", Натали, Марияна и Сашка, както и другите екипи, ще могат да накарат повече хора като Лучия да се усмихват. И да достигнат финала на своя живот с обич и достойнство. Дължим им го, най- вече защото сме ХОРА.

Автор:

Ива Михайлова

Информация за кампанията на "Каритас" в подкрепа на възрастните хора.

Можете да изразите Вашата съпричастност към възрастните хора в нужда по някои от посочените тук начини.