В България децата извършители и жертви на престъпления често биват „засмукани“ от правораздавателната система в спирала от многократно преживяване на конфликтната ситуация, на стресиращи и дори травмиращи процедури, на наказания, вместо на подкрепа. Как и защо е важно да постигнем т.нар. щадящо правосъдие за тези деца – попитахме съдия Галя Вълкова.

Интервюто е част от поредицата „За да не питаме само Google…”.

Галя Вълкова е съдия в Софийски районен съд, Трето гражданско отделение, командирована е в Софийски градски съд. Препраща първите съдебни спорове в областта на родителските конфликти за решаването им чрез медиация към Центъра за спогодби и медиация (ЦСМ) към Софийски районен и Софийски градски съд. Включва се активно в дейността на ЦСМ, а през 2013 г. е председател на Центъра. От 2014 г. съдия Вълкова сътрудничи на Общество „Правосъдие и помирение“ (ОПП). Преминала е стаж в Регистратурата на Европейския съд по правата на човека, Страсбург. Временен преподавател в НИП, разработва дистанционни обучения, свързани с гражданскоправните аспекти на домашното насилие, както и уебинар на тема права на хора с увреждания. От 2020 г. е сертифициран обучител към програмата HELP на Съвета на Европа.

Как следва да е подходът към деца извършители на противообществени прояви или престъпления – чрез подкрепа или по – строги наказания, и защо?

Ще отговоря на въпроса, цитирайки Нилс Кристи („Предели на страданието“, изд. „Сиби, 2015, с. 41): „…Не съществува пряка връзка между равнището на престъпността и равнището на наказанията. Би било твърде елементарно да се гледа на наказанието просто като средство за контрол на нежелано поведение.“

Струва ми се, че нерядко, преди да бъде извършена противообществена проява от дете, държавата се е провалила в разпознаването на риска и указването на подкрепа. Същото това дете впоследствие бива наричано правонарушител и вместо да го подкрепим, отново оправдаваме бездействието си чрез строго наказание. Сами може да си отговорим какво послание сме отправили към детето и какъв резултат, в дългосрочен план, можем да очакваме.

Считам, че по отношение на децата подход, основан на възстановителното правосъдие, ангажира правонарушителя:

- да участва във възникналия конфликт,

- да признае стореното и да поеме отговорност,

- да чуе жертвата и онова, което тя е преживяла.

Така, вместо самоцелно да търпи наказание, на детето-правонарушител се предоставя възможност да участва в поправянето на вредите (когато това е възможно и по начин, съответен на нуждите на жертвата и ценностите на общността).

Какво означава ревиктимизация на деца жертви на престъпления и какви мерки се вземат в България за предотвратяване на този нежелан ефект, достатъчни ли са те ?

При вторичната виктимизация вредата се причинява на жертвата не от извършителя на конкретното престъпление. Тя може да е последица от действията на полиция, прокуратура или съд.

От особено значение е съдът да индивидуализира потребностите на конкретната жертвата и да организира процеса по начин, съответен на тези потребности (Директива 2012/29/ЕС въвежда изискването за индивидуална оценка). Според цитираната директива съдът дължи да проведе производството по координиран и основан на уважението начин, който да даде възможност на жертвите да изградят доверие в съответните органи. Препоръчва се избягване на ненужния контакт между жертвата и извършителя, ограничаване на изслушванията и провеждането им по щадящ за жертвата начин. Съдът следва да се увери, че жертвата е информирана за процедурите и правата й в рамките на съдебния процес.

Доколкото моят опит при работа с деца, жертви на престъпления, е в рамките на производствата по чл. 28 сл. от Закона за закрила на детето (ЗЗДет) и Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН), считам, че често децата не са адекватно подготвени за изслушването им по реда на чл.15 ЗЗДет чрез предварително предоставена информация за същността на делото, значението на изслушването и правата на детето в конкретния спор. Няма пречка тази информация да се предостави и от съдия преди началото на изслушването, но това е късен етап и е твърде възможно детето вече да е силно тревожно по повод явяването му в съд.

Познавайки делото,съдията дължи да вземе онези мерки, които да защитят детето от възможността да бъде виктимизирано в рамките на процеса. От изключително значение е и самият съдия да проведе изслушването така, че детето да не бъде държано отговорно за извършеното спрямо него насилие, да не му се вменява вина за действията на възрастните, да не се утвърждават стереотипи, принизяващи самото дете и омаловажаващи стореното. Детето е субект на права и съдът, чрез изслушването, следва недвусмислено да отправи към детето послание, че именно в това му качество извършеното спрямо него насилие е недопустимо и няма оправдание.

Какво налага необходимостта от щадящото правосъдие за деца и какво се цели с него? (Кои права на децата най-често се нарушават в рамките на съдебния процес според вас?)

Правосъдието, съобразено с интересите на детето, е основен международен стандарт за защита правата на детето. Целта е най-ясно откроена в насоките на Комитета на министрите на Съвета на Европа (https://op.europa.eu/bg/publication-detail/-/publication/5f031e5d-9f09-11e5-8781-01aa75ed71a1/language-bg)

Приема се, че правосъдието, съобразено с интересите на детето, се отнася до „системи на правораздаване, които гарантират зачитането и ефективното прилагане на всички права на децата във възможно най-висока степен, имайки предвид описаните по-долу принципи и в съответствие с нивото на зрелост и разбиране на детето и обстоятелствата по случая. По-специално това е правосъдие, което е достъпно, съобразено с възрастта, бързо, прилагащо необходимата грижа, приспособено и насочено към потребностите и правата на детето, зачитащо правата на детето, включително правото на справедлив процес, на участие и разбиране на производството, на зачитане на личния и семейния живот и на лична неприкосновеност и достойнство.“ Формулираните принципи са свързани с: правото на участие, най-добрият интерес на детето като водещо съображение, защита достойнството на детето и защита от дискриминация, както и принципът на върховенство на закона.

От опита си на граждански съдия мога да споделя, че нерядко подходът на съда при приложение на този стандарт е формален. Така, например, деца, въвлечени в поредица от дела по повод родителски конфликти и спорове по Семейния кодекс (СК) и/или ЗЗДН, се слушат отново и отново по всяко едно от делата на всяка една от инстанциите, на които съответният спор се развива (напр. повторно изслушване от въззивен съд при липса на данни по делото и твърдения на страните за промяна в обстоятелствата). Подобна повторност при липса на щадяща обстановка (изслушване на детето в съдебна зала, съдиите носят тога по време на изслушването и го провеждат от „съдийската банка“) може да има травматичен ефект особено ако съдът е пропуснал да разясни на детето значението на изслушването и каква е важността на казаното от детето, как думите му ще бъдат съобразени при вземането на решение от страна на съдията. (срв. т. 24 от Общ коментар 12).

Нерядко се издават предписания за ползване на услуги като напр. психологическо консултиране, като така отговорността за конфликта се прехвърля от родителите към детето. На детето се вменява непосилното задължение да се „хване за косата и измъкне само от блатото“, в което е въвлечено от възрастните, отказващи да поемат отговорност.

Снимка: Luke Pennystan on Unsplash

В подобни хипотези често потребностите на детето се игнорират и най-добрият му интерес престава да има водещо значение. Така, например, разписаното в чл. 59, ал. 6 СК понятие „родителско отчуждение“ се прилага без задълбочен анализ на причините детето да не желае контакт със съответния родител. Нерядко деца, жертви на насилие, биват принуждавани чрез санкцията на съда да контактуват с насилника под предлог да се предотврати развитие на родителско отчуждение.

Поредицата изслушвания на детето в рамките на  досъдебно и съдебно производство в наказателните дела също е съществен проблем. Към момента все още няма нормативно задължение за видеозаснемане на първото даване на показания от страна на детето-жертва на насилие и последващо изслушване по изключение.

Кои според Вас са най-сериозните проблеми пред щадящото правосъдие за деца в България?

Давам си сметка, че съдът е изправен пред предизвикателството да работи в условия на свръхнатовареност, при ограничен кадрови ресурс и надлежна специализация, като дължи да гарантира защита на правата на всяко дете по всяко дело съобразно спецификата на конкретния спор. Така,например, в гр. София 12 съдии на районно и 9 съдии на окръжно ниво разглеждат споровете на 2-милионната столица по Семейния кодекс  – развод, родителски права, издръжки, заместване съгласие за пътуване на дете в чужбина, делата за домашно насилие, както и охранителните производства по ГПК.

Всеки от тези 21 съдии дължи да спази стандарта за правосъдието в интерес на детето.  Да стори това задълбочено и в разумен срок. Вярно е, че трудностите не освобождават съда от задължението за подход към правата на всяко едно дете с дължима грижа. При все това тези проблеми се поставят с години и продължават да не са част от дневния ред на онези, които могат да ги разрешат.

Съществено предизвикателство е координацията между съответните институции. Често съд, прокуратура, социални служби, се ангажират да защитят най-добрия интерес в рамките на „съответния случай“и липсва координираност и еднопосочност в подхода. Координация липсва дори на етап съд – ако се твърди, че детето е жертва на насилие, например, нерядко се достига до издаване на заповеди за защита и привременни мерки с противоречиво съдържание.

Какво представляват сините стаи, каква е ползата от тях и с какво могат да се подобрят?

Според цитираните Насоки на Комитета на министрите прекият контакт, конфронтацията или взаимодействието между детето жертва или свидетел и предполагаемите извършители следва, доколкото е възможно, да се избягват, освен ако не са по искане на детето жертва. (т. 68). Провеждането на изслушването на детето в т.нар. „синя стая“ е възможност за избягване на подобен пряк контакт. Същевременно, правото на защита на предполагаемия извършител на престъпление е гарантирана, тъй като той е зад огледало за еднопосочно виждане, чува казаното от детето и може да задава въпроси чрез психолога, който е с детето в „синята стая“.

В гражданските дела считам за достатъчно изслушването да се провежда в щадяща за детето обстановка (напр. стая за изслушване на деца), без непременно изслушването да се опосредява от психолог. Достатъчно е да се заложи на периодично обучение на съдиите, разглеждащи производства по СК и ЗЗДН. Участвала съм в програми за обмен (на EJTN) на съдии, включително съм била домакин на съдии от ЕС нееднократно. Колегите съдии споделят, че в делата за родителски конфликти изслушват децата в кабинетите си в съдебната палата. Някои от тези съдии не са чували за „сини“ стаи.

Кои според Вас са най-належащите мерки във връзка с развитието на щадящото правосъдие за деца?

 Струва ми се, че най-важните стъпки по отношение на съда са:

1. кадровото обезпечение и

2. специализация, включително чрез ежегодно задължително обучение на съдиите, разглеждащи дела, засягащи интересите на деца.

В полето на законодателната власт: въвеждане на международните стандарти за щадящо правосъдие в националната нормативна уредба.

Следва да се инвестира в развитие на социални услуги, оказващи подкрепа и превенция, както и да се създаде работещ механизъм за своевременна координация между институциите.

За да се случи всичко това правата на детето следва да са част от дневния ред и вместо удобното прехвърляне - да поемем отговорност за реализацията им на практика.

Рубриката е съвместна инициатива на НПО Портала и Български център за нестопанско право.

Можете да изпращате вашите предложения за теми тук.